Подареният ден (Амстердамска загадка)
- Автор: ван Хюлик Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Васева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подареният ден (Амстердамска загадка)». Краткое содержание книги:
— Не може ли първо да ме отвържеш? — питам предпазливо.
Поглежда ме през рамо.
— Ти, старче, се радвай, че още мърдаш — студено заявява той.
Наблюдавам как ловко претърсва джобовете на убития. Дребните и връзка ключове връща обратно, но издутия от документи и зелени американски банкноти портфейл пъха в собствения си джоб. Отваря голямата сребърна табакера и подушва дългите пури в нея.
— От най-хубавите! — промърморва. — Много успокоително ми действат.
Пуска табакерата в страничния си джоб, изправя се и започва да претърсва двамата убити араби. Затварям очи, не мога да гледам всичката тази кръв. Поскърцването на плетения стол ми подсказва, че е седнал. Отново поглеждам. Мигел съсредоточено се взира в малко черно тефтерче.
— Какво стана? — питам. Едва разпознавам собствения си глас.
Мигел вдига глава. Прибира тефтерчето в джоба си и запалва нова цигара. Оглежда ме изпитателно и едва след известно време отговаря:
— Какво стана ли? Нали виждаш? Докарах Фигел и той направо изхвърча от колата. Аз останах да паркирам оная барака. Когато влязох, всичко вече беше приключило. Фигел сигурно е влязъл тъкмо когато тоя дребосък е изкормвал приятеля си. Фигел не ги обича тия работи и е извадил желязото. Само че тоя, ситният дявол е печен главорез. Пищовчето му е било подръка и е уцелил Фигел в шията. На място. А сега ти ми кажи кой стреля пръв, Фигел или оня мангал? Аз чух двата изстрела един след друг.
— Не знам. Видях само как дребният уби другия. После започна да ме рита и аз се претърколих с лице към стената, както ме завари ти. Чух как Фигел изкрещя на дребния да не ме рита, после двата изстрела. Виж пистолетите.
— Още ли се опитваш да се правиш на старателно ченге? Я говори! И без шикалкавене!
— Първо искам чаша кафе.
— А топли кифлички и пържени яйца не искаш ли? — той става и ме зашлевява. — Говори, копеле!
От шамара главата ми отхвръква, но умът ми остава бистър. На пода под краката си усещам нещо твърдо и плоско. Изглежда обнадеждващо, защото никъде не виждам ножа на Мохтар. Всичко зависи от намеренията на Мигел. Разказвам му кой съм, поне онова, което е свързано с тази история — от разправията с Евелин, на която съм станал свидетел, та до разговора ни в нейната стая. Казвам му, че съм ги наблюдавал с Фигел само няколко мига от балкона, преди да се изкатеря до етажа на Евелин. Когато свършвам, Мигел поклаща тъжно глава.
— Ти си по-голям глупак, отколкото си мислех — заключава той мрачно. — Значи си се заплел в тая бъркотия не за да си изкараш заплатата от градската управа, както си рекох отначало, нито, за да ни изнудваш или да се включиш в далаверата, както реших по-сетне, след като чух историята от Евелин. Направил си го само от мерак по онази празноглава патка, дето си въобразява, че да си въртиш опашката, значи да танцуваш. Отгоре на всичко не може и да пее. Знам, че не си ченге, не си и мошеник, защото Фигел попровери едно — друго, след като двамата мангали те довлякоха тук. Счетоводител си в универсален магазин. Боже мили, колко безкрайна е човешката глупост!
— Какво ще стане сега с жената?
— Да стане ли? Нищо, естествено. Ще й се наложи да се оправя сама. Аз не търгувам с бели робини, благодаря. То е като да си пъхнеш главата в торбата за нищо пара.
— А с мен какво ще правиш?
Той ме оглежда с нескрито презрение.
— С теб ли? Ще те метна през борда. Вониш.
— А какво ще кажеш за чаша кафе преди това?
— Бива. И на мен ще ми дойде добре.
Той тъкмо се обръща, когато отново го заговарям:
— Да беше срязал въжетата, а?
В отговор следва сочна псувня и той изчезва през малка врата в дъното, която не бях забелязал. Затварям очи, защото ме дразни силната светлина от лампата на тавана.
Мигел се връща с две чаши. Едната оставя на масата, другата поднася до устните ми. Пия жадно. Чудесно е, че е сложил и мляко. После сяда, протяга дългите си крака и бавно отпива от своето горещо черно кафе. Не мога да отрека, че донякъде е внимателен. След като си изпива кафето, запалва цигара и казва:
— Реших какво ще правя с теб, старче. Колкото и тъпо и некадърно копеле да си, все може да ми влезеш в работа. Аз не съм нито търговец на бели робини, нито убиец и не ми се ще да ме пишат за такъв. Ти ще ми бъдеш главният свидетел — той поглежда часовника си. — Сега е един. След два-три часа, преди да изчезна, ще позвъня на полицията. Ще им подметна, че тук ще намерят три трупа и един вързан нещастник, който с удоволствие ще им обясни всичко. Те ще дойдат и ти ще им кажеш истината. Най-добрата политика е винаги да казваш истината, старче. Поне на полицията.