Подареният ден (Амстердамска загадка)
- Автор: ван Хюлик Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Васева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подареният ден (Амстердамска загадка)». Краткое содержание книги:
Пътуването през езичнически земи не е благоприятно време за спокоен размисъл по нравствени въпроси, при това няма с кого да споделя тревогите си. То се знае, Мохтар не влиза в сметката, защото не само е необразован, а и спазва крайно повърхностно религиозните си задължения. Пък и напоследък все по-често изпада в мрачни настроения. Познавам този втренчен поглед, който отправя към окаяния полицейски шпионин в ъгъла. Гледа навъсено, в очите му се чете напрегнато очакване. По същия начин гледаше, преди да убие оня копт във вътрешната стая на двореца на шейха. И коптът беше в ъгъл, само че стоеше прав и не беше вързан. Въпреки това в очите му припламна унизителен страх, когато Мохтар тръгна към него. С обичайния си неприязнен тон Мохтар каза:
— Шейхът ми нареди да ти кажа, че няма лошо чувство към теб.
Помня огромното недоверчиво облекчение, което се изписа върху лицето на копта. В същия миг Мохтар бръкна в десния си джоб и го наръга с дългия си тънък нож в корема. После с дивашки жест рязко дръпна ножа нагоре и направи огромен разрез. Коптът се свлече на пода, стиснал отворения си стомах.
Коптът беше неверник, беше излъгал шейха и напълно заслужаваше да умре. И все пак това бе мерзка, грозна смърт. За да прикрия погнусата си, заговорих Мохтар с усмивка:
— Мохтар, ако някой ден ти наредят да убиеш мен, не го прави по този начин.
Мохтар сви рамене. Все му е едно. Понякога ми се струва, че не е напълно с ума си.
На излизане от вътрешната стая си помислих, че шейхът, който е толкова великодушен, можеше поне да даде възможност на копта да си каже молитвата. Нямаше да се учудя, ако Мохтар сам си бе измислил от името на шейха последната заръка.
— Защо му каза онова, преди да го наръгаш? — питам аз.
— Защото така ми нареди шейхът — равнодушно отговаря Мохтар. — Искаше коптът да издъхне с Божия мир в душата си.
Отговорът преустановява глупавите ми съмнения. Шейхът е праведен, но и милостив, защото е Божи човек. Знае наизуст Великата книга от начало до край и когато зарецитира от нея, полегнал на дивана си пред отворения прозорец, хората по улицата се спират и почтително слушат. Защото въпреки напредналата възраст, когато шейхът зарецитира Писанието, златният му глас затрептява с крайното смирение на безостатъчно вярващ. За нас, слугите му, е неизказано щастие да му служим ден и нощ, да слушаме словата му, защото това са словата на мъдростта.
Великият и всемогъщ Бог е благословил шейха с огромно богатство и власт, дворецът му в Кайро е с десетки зали и дворове. И въпреки това личният му живот е образец на себеотричане и простота и дните му минават с неизменните пет молитви в отредения час, както и трябва да бъде. След като приключи с поста, подир сутрешната молитва в залата за аудиенции се трупат посетители. Минават покрай канцеларията ми, но аз не присъствам на сутрешния прием, защото предобед е дежурен колегата ми Мохамад. Зървам бележити мъже на родината, доверени съветници на президента ни, Бог да го благослови, задето ни отърва от краля и продажните му паши и задето срази еврейските орди, когато се опитаха да нахлуят в страната ни. Идват и пратеници от Сирия и Саудитска Арабия, от Йемен и от Багдад. Шейхът ги изслушва търпеливо и на всеки милостиво дава съвет. Все едно дали става въпрос за религиозен въпрос, за политика, промишленост, търговия или земеделие.
Следобед приема чуждестранни посетители и тогава аз съм дежурен. Всички седим в полукръг пред дивана на шейха и аз превеждам, а младшите секретари водят протокол. Защото аз съм устата на шейха, опре ли до езиците на неверниците, както покойният ми баща Хасан ал Бадави преди мен. И Мохтар присъства, защото той е мечът на шейха.
— Опитвай се да спечелиш събеседниците си със сладките слова на разума — каза веднъж шейхът, — но упорстват ли в грешките си, извръщат ли очи от светлината, тогава ги мачкай, както би смачкал бълха, намъкнала се в постелята ти.
Търпя Мохтар, защото в крайна сметка недостатъците му са и негови достойнства. В детството си сред бордеите се е научил съвършено да си служи с ножа и връвта за удушване. А след като постъпи на служба при шейха, овладя и пистолета — с лявата ръка. В десния си джоб държи ножа и връвта, пистолета носи в левия. Ножът и връвта не вдигат шум, затова първо прибягва до тях.
Ето и сега пъхва ръка в десния си джоб. Дали ще убие шпионина без заповед от Фигел? Не, Мохтар не е толкова глупав. Изважда от джоба си табакерата. Май съм станал нервен. Мислите ми ме връщат към деня, когато потеглихме от Кайро преди три седмици. Вече от половин час стоях при шейха, когато той прати да повикат Фигел и Мохтар.