Подареният ден (Амстердамска загадка)

— Радвам се, че този кораб има поне едно преимущество — отбелязвам аз. — Иначе си е една барака. Като си помислиш само за нашите покрай бреговете на свещения Нил! Същински изискани плаващи палати.

— Ама ти наистина по-далече от носа си не виждаш, Ахмад. Не си бил в Кайро някакви си три седмици и вече не мислиш за друго.

— Слугата се чувства щастлив единствено в дома на господаря си — студено отвръщам аз.

Само че съм някак неспокоен. Сякаш мислите ми ме връщат не точно към двореца на шейха, а по-скоро към собствения ми дом в източното крило. Още един признак, че съм неспокоен, защото е непристойно да копнееш по собствената си съпруга, дори и само в мислите си. За жена ми я избра шейхът и тя ми подхожда. Скромна е и е пестовна домакиня. Роди ми и син, хубав и умен. Нервността ми е единственото обяснение и за неочакваното влечение към онази танцьорка, Евелин. В Хамбург си поръчах бяла жена, но не спах с нея, защото миришеше на прокиснало мляко. В Париж намерих алжирка, но тя излезе тъпа и непохватна, а и ужасно ме дразнеше разваленият й арабски. А тази Евелин е тъмнокоса като нашите ясени, очите й са големи и черни дори без грим, кожата й е гладка и бяла. Веднъж в Александрия спах с една гъркиня. Приличаше на Евелин, но не ми достави удоволствие. Да, сега, като си спомних гъркинята, разбрах защо пожелах холандката. Гъркинята беше покорна, а това момиче има пламенен независим дух подобно на някои арабки в Бадави, откъдето е родът ми. Като й казах, че вечерта искам да спя с нея, тя ме зашлеви. И шпионинът ни видя. Трябва да отдам дължимото на Мохтар, задето запази самообладание. Тръшна шпионина в несвяст и успяхме да се вмъкнем в къщата тъкмо преди да се появят полицаите. Животът в тези северни страни наистина е ужасно сложен. В Кайро на никой полицай няма да му хрумне да закача приближен на шейх Абдулах. Унизително беше. Особено обидно ми стана, когато тази жена ме поздрави равнодушно след това и каза да не съм се притеснявал.

Равнодушието й бе по-мъчително за мен и от хокането, което трябваше да изтърпя от Фигел. Него трябваше да изслушам, защото беше прав. Той е сдържан мъж и знае порядките по света. Докато водехме сложните преговори в Италия, Франция и Германия за покупко-продажбите за шейха, Фигел често намираше точната дума в подходящия момент и с това везните натежаваха в наша полза. Но не ми харесва лекотата, с която прие Михаил да се присъедини към нас, докато бяхме в Париж. Възможно ли е след всичко, което ние, арабите, сме направили за него, Фигел все още да предпочита компанията на бели от неговата си вяра? Стържещият глас на Мохтар прекъсва размислите ми.

— Лошото е — казва той, помръдвайки неспокойно на стола си, — че трябва да вържа нещо тежко за трупа. А не виждам какво.

— Тук не може да няма резервна верига за котвата — припряно изричам аз. — Ще използваш нея!

— Вярно — умислено казва Мохтар, — с котвена верига може и да стане. Да, да, ще свърши чудесна работа.

След като разрешихме глупавите тревоги на този вулгарен дребосък, вече мога отново да се отдам на мислите си за Кайро. Отново се връщам към последния ден, преди да тръгнем за летището. Рано сутринта подреждах стари папки с книжа в сводестата си малка канцелария. На дъното на една купчина покрити с прах, вече невалидни договори от времето, когато покойният ми баща бе личен секретар на шейха, намерих един документ, написан с безукорния равен почерк на самия шейх. В него ставаше дума за абсолютно невероятни, чудовищни неща. Документът удостоверяваше, че сам той, шейхът, чрез ливански посредник е продал огромни територии от Палестина на проклетите евреи и така е спомогнал за създаването на така наречената им държава върху земи, откраднати от нашите братя араби.