Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Емансипор Рийзи се събуди скапан от умора и се усети, че е зяпнал четирите пътни сандъка, стегнати на стената пред него. Заля го скърцане и скрибуцане, а нарът, на който лежеше, заподскача и се залюшка под него.

„«Сънкърл». А, да. Гуглата да ме вземе, каква ужасна нощ!“

Бавно се надигна. Корабът се издигаше и пропадаше — намираха се в Пропадите, отвъд залива на Молл и в протока Десятъка. Въздухът в тясната каюта беше горещ и влажен. „Едва ми остана време да я известя. Тя ще се оправи, може би дори ще изпита облекчение, след като се поуспокои.“ Огледа се. Другите два нара бяха празни.

Емансипор погледна ядосано сандъците. „Проклятие, колко тежки бяха. За малко да счупят оста на колата.“ Разбира се, във втория сандък на Бочълайн имаше увито в плат огромно парче шиста — човекът го беше извадил и поставил на пода. На плоската ѝ повърхност имаше изкусно гравирана шарка. Той примига към нея и се намръщи. Изведнъж си спомни, че беше имало някакъв звук, звук достатъчно странен, за да го събуди. Нещо пляскаше в един от сандъците на Корбал Броуч. Нещо се беше разхлабило.

Емансипор се надигна, развърза ремъците и огледа ключалката. Ключът беше пъхнат. Превъртя го и отвори тежкия капак.

Нямаше думи, с които да опише ужаса, който видя вътре. Задавен, Емансипор затръшна капака и ръцете му зашариха нервно, докато намести задържащите ремъци.

Каютата изведнъж се оказа много малка. Трябваше му въздух. Трябваше… да се махне оттук.

Залитна към вратата, после навън и нагоре по изтърканите дървени стъпала. Озова се на средата на кораба. Бочълайн стоеше близо до носа, видимо непритеснен от люшкането и скърцането на „Сънкърл“. Моряците от екипажа щъкаха по палубата покрай некроманта.

Зяпнал като риба на сухо, Емансипор се добра до Бочълайн.

— Изглеждаш излинял, господин Рийзи — отбеляза магът. — Разполагам с няколко ефикасни тинктури…

Емансипор поклати глава и се подпря задъхан на перилото.

— Бях останал с убеждението — продължи Бочълайн, — че не си податлив на морска болест, господин Рийзи.

— Ъх, само първия ден, господарю. Скоро ще си стъпя на краката.

— Аа, разбирам. Разгледа ли изделието ми?

Емансипор пребледня.

— Плочата, господин Рийзи.

— О, да, господарю.

— Угаждам на Корбал в непрестанните му усилия да ражда — каза Бочълайн. — Ето защо изобретявам… платформи, така да се каже. Вписаният кръг съхранява, а ако се наложи, осигурява подхранване. И в тези занимания винаги научавам нещо ново. Тъй че всички сме възнаградени. Добре ли си, господин Рийзи?

Но Емансипор не отговори. Взираше се, без да вижда, в издуващите се сиви вълни, които напираха като стена към него с всяко пропадане на носа, и трепереше, без да усеща грохота, пронизващ корабния корпус. „Да ражда? О, боговете да не дават дано!“ Онова, което лежеше в сандъка, наблъскано вътре, тръпнещо и гърчещо се, зашити един за друг органи, всеки от които жив и несъмнено държащи души в себе си, в мъчителен затвор, от който не беше възможно никакво спасение — онова, което живееше в сандъка на Корбал Броуч… само един изкривен до безумие ум можеше да смята такова… чудовищно нещо за дете. Мечтите на евнуха за „раждане“ носеха само кошмари.