Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
— Майкъл, моля те, ела.
Мик долавя парливия мирис на болест — мокри от пот чаршафи, шишета с глюкоза, повръщано, болка и човешки терзания.
Майка му лежи в леглото. Лицето й е безизразно, а очите — хлътнали. Тя го поглежда и едва-едва стиска ръката му.
— Майкъл, лекарят ще те научи как да даваш лекарствата на майка ти. Много е важно да внимаваш и да го правиш както трябва.
Белокосият лекар го поглежда.
— Малък е, сеньор…
— Покажи му.
Лекарят дръпва чаршафа. От превързаното дясно рамо на майка му се подава тръбичка.
Мик се уплашва.
— Татко, моля те, не мога…
— Вече не можем да си позволим да плащаме на медицинска сестра. Пък и трябва да довърша работата си в Наска. Говорихме за това, сине. Можеш да го направиш. Ще си бъда вкъщи всяка вечер. А сега, съсредоточи се върху онова, което ще ти покаже лекарят.
Мик застава до леглото и гледа, докато лекарят напълва спринцовката с морфин. Той запомня дозата, а после, когато иглата се забива в тръбичката, а майка му избелва очи, стомахът му се свива…
— Не! Не! Не!
Виковете на Майкъл Гейбриъл събудиха всички пациенти в съседните стаи.
Някъде в Космоса
Космическата сонда „Плутон Експрес“ се движеше в пространството на осем години, десет месеца и тринайсет дни от родната си планета и само на петдесет и осем дни и единайсет часа от местоназначението си — планетата Плутон и луната й Харон. Научноизследователската станция приличаше на високотехнологична сателитна чиния и предаваше към Земята некодиран сигнал със силно усилваща антена, дълга метър и половина.
Неочаквано, със скоростта на светлината, в пространството се взриви огромен океан от радиоенергия. Долният край на хипервълновия импулс окъпа сателита в емисия с високи децибели. За една наносекунда телекомуникационната система и монолитните микровълнови интегрални вериги бяха изпепелени.
НАСА:
Център за космически комуникации
14:06 ч.
Джонатан Лънайн, шеф на научния екип „Плутон Експрес“, се бе подпрял на командния пулт и слушаше с половин ухо доктор Джереми Армънтраут, който говореше на новите членове на наземния екип.
— Космическата сонда „Плутон Експрес“ има силно усилваща сигналите антена, непрекъснато излъчваща един от три възможни тона — всичко е наред, информацията е готова за изпращане на Земята или има сериозен проблем, на който незабавно трябва да бъде обърнато внимание. През последните осем години сигналите се слушат от…
Лънайн потисна прозявката си. Трите поредни смени от осемнайсет часа му се бяха отразили и той с нетърпение очакваше почивните дни. Още час и щеше да подремне в стаята за инструктаж. На другия ден щяха да играят „Редскинс“ и „Игълс“. Мачът сигурно щеше да е хубав.
— Джонатан, би ли дошъл, ако обичаш — каза техникът, който стоеше до командния си пулт. На челото му бяха избили капки пот. Операторите от двете му страни трескаво работеха.
— Какво има?
— Загубихме връзка с космическата сонда.
— Слънчев вятър?
— Не. Уредите показват мощен електрически заряд, който въздейства върху цялата комуникационна система и двата компютъра на борда на станцията. Сензорите, електрониката — нищо не работи. Наредих да направят пълен анализ на системата, но един господ знае какъв е ефектът върху траекторията на сондата.
Лънайн направи знак на доктор Армънтраут да се присъедини към тях.
— Контролът на полета е загубил връзка със сондата.
— А резервните системи?
— Нищо не работи.
— По дяволите! — Армънтраут потърка слепоочията си. — Приоритетът, разбира се, е да установим контакта. Освен това трябва да намерим сондата и да продължим да я следим, преди да е минало твърде много време и да я изгубим в космоса.
— Имаш ли предложения?
— Спомняш ли си лятото на 1998 година, когато за около месец загубихме контакт със СОХО? Успяхме да я намерим, като излъчвахме радиосигнали от Аресибо и после засякохме отразения сигнал, използвайки сателитната чиния на НАСА в Калифорния.
— Ще се свържа с Аресибо.
Национален център по астрономия и изследване на йоносферата, Аресибо, Пуерто Рико
— Разбрах, Джонатан. — Робърт Паскуале, оперативният директор на Аресибо, затвори телефона, издуха за стотен път носа си и позвъни на пейджъра на асистента си. — Артър, моля те, ела тук.