Делириум

Много мразя, когато Каръл ме гледа така, сякаш вижда всички лоши парченца в душата ми. Чувствам се виновна, че мисля за момче. Нищо, че е от излекуваните. Ако знаеше, леля щеше да каже: „Ох, Лена! Внимавай! Не забравяй какво стана с майка ти — и ще добави: — Сякаш ти е предала болестта с кръвта си“.

— Защо? — питам невинно и продължавам да държа очи върху излинелия килим. Каръл взима тетрадката на Джени от коленете ми и казва силно с ясния си висок глас:

— Шест по девет е петдесет и четири. — После затваря рязко тетрадката. — Не петдесет и две, Лена. Предполагам, че знаеш таблицата за умножение?

Джени ми се плези.

Бузите ми пламват, когато осъзнавам грешката си.

— Съжалявам, аз… се разсеях.

Настъпва тишина. Погледът на Каръл пробива кожата на врата ми. Направо ме изгаря. Ако продължи да ме гледа още малко, ще закрещя, ще се разплача или ще си призная всичко.

Най-после тя въздиша.

— Все още мислиш за оценяването, нали?

Изпускам събралия се в гърдите ми въздух и веднага усещам, че ми олеква.

— Да, мисля, че е затова.

Вдигам поглед към нея и тя ме дарява с една от беглите си усмивки.

— Разбирам, че си разстроена, защото ще трябва да минеш още веднъж през всичко това. Но погледни го от другата страна — този път ще си още по-добре подготвена.

Кимам веднага, опитвайки се да изразя ентусиазъм, но вътрешно усещам как чувството за вина започва да ме човърка. Цял ден не съм се сещала за оценяването.

— Сигурно си права.

— Хайде, време е за вечеря.

Тя докосва челото ми с пръст. Кожата й е хладна и ми действа успокояващо, и макар докосването да е мимолетно, като бърз полъх на вятъра, се оказва достатъчно да задейства на пълна скорост онова гадно чувство за вина. Не мога да си простя, че съм допуснала дори и за миг възможността да отида до Черния залив. Това е най-тъпото и погрешно нещо, което бих могла да направя. Ставам и тръгвам към масата, лека, щастлива и чиста, като чувството, което те обзема, когато се надигнеш след дълга болест.

Но на вечеря любопитството, а с него и терзанията се завръщат. Едва успявам да следя разговора. Мисля само едно: „Да отида ли? Или да не отида? Да отида ли?“. В един момент чичо започва да разказва нещо за свой клиент, виждам, че другите се смеят, и аз също се засмивам, но малко по-дълго и по-високо. Всички се обръщат към мен, дори и Грейси, която смръщва нос и навежда глава на една страна, сякаш надушва нещо непознато.

— Добре ли си, Лена? — пита чичо, намества очилата си и се опитва да ме фокусира. — Изглеждаш малко отнесена.

— Нищо ми няма — измърморвам и набождам една равиола на вилицата си. Обикновено омитам половината кутия самичка, особено след тренировка (и все още ми остава място за десерта), но тази вечер едва успявам да преглътна няколко. — Просто съм леко притеснена.