Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Остави я — намесва се леля. — Разстроена е заради оценяването. Не се получи както си го е представяла.
Тя вдига очи към чичо и двамата си разменят бързи погледи. Става ми интересно. Голяма рядкост е двамата да се споглеждат така, без думи, многозначително. През повечето време разговорите им се свеждат до обичайните неща — чичо разказва какво се е случило в работата, леля го информира за съседите. После: „Какво има за вечеря?“, „Покривът тече“, дрън, дрън, дрън. Сега обаче ми се струва, че всеки момент ще споменат Пустошта или Невалидните. Но чичо само поклаща глава.
— Непрекъснато се случват такива обърквания — казва после и загребва от равиолите. — Онзи ден поръчах на Андрю да ми донесе три каси с портокалов сок. Идва той, но е записал грешен код и какво се оказва? Че ми носи три каси с бебешко пюре. Казах му така: „Андрю…“.
Отново напускам мислено разговора, благодарна на чичо за голямата му уста и щастлива, че леля застана на моя страна. Хубавото на това да си стеснителен е, че никой не те закача, когато искаш да те оставят на мира. Навеждам се и хвърлям поглед към часовника в кухнята. Вече е седем и половина, а още не сме приключили с вечерята. След това трябва да помогна със съдовете, което ще ми отнеме цяла вечност; миялната машина харчи прекалено много ток, затова ги мием на ръка.
Отвън слънцето изглежда опасано със златни и розови панделки, прилича на бонбон, от онези, които ги продават в центъра — бляскав, многоцветен и смачкан. Тази вечер ще има прекрасен залез. Желанието ми да отида до залива нараства толкова, че трябва да се хвана за седалката, за да не скоча и да хукна презглава навън.
В края на краищата решавам да оставя всичко на късмета, на съдбата или както там се нарича, вместо да подскачам на стола и да чупя пръсти от притеснение. Ако приключим с вечерята и почистването така, че да остане време да изтичам до Черния залив, ще отида. Ако не, ще си остана вкъщи. Щом си казвам това, веднага се успокоявам, дори успявам да преглътна още няколко хапки от равиолите, преди Джени (о, чудо на чудесата) да омете всичко от чинията си във внезапен прилив на енергия и леля да ми даде знак, че мога да почистя масата.
Ставам и събирам чиниите на всички. Вече наближава осем. Дори и да успея да ги измия за петнайсет минути, а това е почти невъзможно, пак ще ми е трудно да стигна до плажа до осем и половина. Да не говорим, че няма начин да се върна вкъщи до девет — вечерния час за всички неизлекувани.
А ако ме хванат на улицата след девет… Всъщност не знам какво би станало. Никога не съм нарушавала вечерния час.
И тъкмо когато решавам, че няма как да отида до Черния залив и да се върна, леля прави немислимото. Щом посягам да взема чинията й, тя ме спира.
— Остави чиниите тази вечер, Лена. Аз ще ги измия.
И слага ръка на рамото ми. Както и преди, докосването й е бързо и хладно, като вятър.
Преди да помисля какво означава всичко това, изтърсвам:
— Всъщност трябва да изтичам до Хана за малко.
— Сега? — в погледа на леля пламва тревога… или подозрение? — Вече наближава осем.
— Знам. Ние… тя… тя трябва да ми даде един учебник. Току-що си спомних.
Сега подозрението — защото това е подозрение — се настанява открито в очите й, кара веждите й да се сключат, свива устните й.
— Вие нямате общи дисциплини. И твоите изпити приключиха. Толкова ли е важно?
— Не е за училище — извъртам очи в опит да имитирам непукизма на Хана, въпреки че ръцете ми се изпотяват и сърцето ми подскача като лудо. — Това е учебник с указания. За оценяването. Тя ми го предложи. Трябва да почета още малко, защото вчера за малко не блокирах.
Леля отново хвърля многозначителен поглед към чичо.
— Полицейският час е в девет — казва тя. — Ако те засекат навън след този час…
Нервите ми изневеряват.
— Знам — подвиквам ядосано. — Слушам за това, откакто съм се родила.
Веднага ми става неудобно и свеждам поглед, за да избегна нейния. До този момент никога не съм си позволявала да й отговарям. Винаги съм се стремяла да бъда послушна и добра. Винаги съм се опитвала да бъда колкото може по-незабележима, добро момиче, което помага в кухнята и гледа по-малките деца, пише си редовно домашните, слуша и си мълчи. Задължена съм на Каръл, че след смъртта на мама ни прие с Рейчъл в дома си. Ако не беше тя, сигурно щях да израсна в сиропиталище, щях да си остана без образование, никой нямаше да ме забелязва, щяха да ме пратят да работя в кланиците, да чистя овча или кравешка тор, ако не и нещо по-лошо. И ако имах достатъчно късмет, може би щяха да ме вземат някъде като чистачка.