Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Като си тръгвах, мислех веднага да отида на бензиностанцията, но се сетих, че съм пил. Баба ме изпрати до вратата, прегърнах я и не знам защо си помислих, че може би я виждам за последен път. И за да не си помислите, че всичко се е разминало съвсем без угризения, ще ви кажа, че тогава, когато я погледнах в очите, страшно ми дожаля за нея! Извърнах се седнах в колата и потеглих. Гледах в огледалцето как баба ми маха с ръка, сякаш отивах някъде далеч и завинаги.
Пристигнах в мотела в много лошо настроение. Ана веднага започна да ми се глези, Рафо предпазливо докосваше рамото на Румяна и това още повече ме ядоса. Стори ми се, че тя разбра това и се уплаши.
Вместо да си отпусна душата, да преодолея това глупаво състояние, което ме излагаше, започнах да се наливам със специално изстуденото уиски на Рафо. Той бе отпуснал своята барманска душа и черпеше. Искаше да се хареса на Румето и й говореше невъзможни глупости. Разказваше й някакви истории от времето, когато искал да стане моряк, но животът му погодил такъв номер, че станал барман. Всъщност това не бяха никакви истории, а осъвременен преразказ на „Хиляда и една нощ“. Рафаил е представител на вдетиняващата се половина от мъжете. Това до голяма степен обяснява ненаситното му желание да чете книги с морски приключения и пирати. Неведнъж между кофичката с лед и шейкъра съм виждал я „Капитан Немо“, я „Сандокан“.
В осем часа моите хора пристигнаха със служебната ниса. Бяха десетина човека, всичките с вратовръзки и тъмни костюми, сериозни и тържествени, като че ли са се събрали на погребение или помен. Поздравих ги, ръкувах се подред с всички и казах на Рафо да им даде ракия. Те, за да не останат по-назад, поръчаха веднага „едно, каквото пие другарят Симеонов“.
Всичко беше наред, веселбата тръгна, но вместо раздразнението да ме напусне, ставаше ми все по-криво. И то без нищо! Ей така, ядях сам себе си!
Дигнаха се тостове, държах някаква реч, но не си спомням какво казах. Тогава именно съм ги обидил. Много пък се обиждат!
По-късно Ана ме изведе под ръка. Изпълваше ме желание да крещя и ми беше много горещо. Ритнах една водосточна тръба, тя неочаквано се отпра, та я ритах чак до брега на езерото. Изведнъж ми хрумна, че можем да се окъпем. Съблякох се и се хвърлих във водата. И тогава изпитах облекчение. Всичките ми нерви ще са били от жегата. Тогава беше много горещо.
А какво стана с панталоните?
Ха-ха, панталоните ли? Защо се връзвате на такива плоски и смешни истории. Когато се събувах, залитнах малко и ги разпрах. Това е всичко. Останалото го знаете от вестниците, както се казва…
Анна Костова — 25-годишна, служителка в АПК:
Ако сте били примерен ученик в гимназията и не е било необходимо да ви промиват ушите с пожарникарски маркуч, сигурно сте запомнили нещо за еволюцията.
— Извинете, но аз не виждам връзката…
А това е толкова просто. Направо се учудвам, че не го разбирате. Питате ме защо съм предложила да се къпем голи. Мислите, че съм искала да открадна панталоните на Симеонов или може би вие се къпете облечен, да? А пък аз, видите ли, не крада и обичам да се къпя само гола! Това е във връзка с еволюцията. Знаете, че животът се е зародил във водата и може би на човек му е най-приятно да се къпе гол. Може би по-правилно е да кажа — да плува гол. Тогава се чувствува като част от света, всички условности са отпаднали, разхвърляни са по земята наоколо. Той се усеща като част от природата, защото не можете да кажете, че един силонов бански може да има нещо общо с нея. Той само изолира човека, може би съвсем малко, но го разделя от неговата естествена среда, тоест водата.
Преди време четох за самоубийство на делфини. Учените си трошат главите, за да обяснят нещо много просто. Делфините са си бозайници и съвсем естествено е да се стремят към сушата. И затова умират. Умират, защото са голи. А животът на сушата е суров и изисква да бъдеш облечен. По същия начин Симеонов излезе на сушата и умря. Защото смисълът на неговия живот е в панталоните. Те са неговото мъжко знаме. Без това знаме той престава да бъде главен специалист, самочувствието му остава по бели гащи и става толкова беззащитен, че започва да реве като малко тюленче. Рафо му предложи съвсем нови дочени панталони, но той отказа. Ако питате мене, можеше да си ходи доста дълго време и със скъсаните, защото те иначе си бяха като нови. Само отзад бяха като протъркани или като изядени от молци. Но това не е толкова страшно. Като слиза от колата, Симеонов може да си носи чантата отзад. Иначе по цял ден той седи или по кафенетата, или зад бюрото си и никой не би могъл да забележи. Но той отказа и своите, и дочените панталони. Едва-едва се навлече в едни избелели дънки на Рафо и захвърли своето знаме на боклука. А беше смешен, боже, колко смешен беше. Впрочем вярвате ли, че панталоните наистина са били бити, както писаха, и от това са се протрили?