Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Представление? — запита Розмари, без да разбира. — Какво представление?

— Ние не знаем, мила моя — каза мисис Ейбрамс и се затресе с конвулсивния смях на пълните жени. — Не участвуваме в него. Ние сме галерията.

Мистър Дъмфри, рус млад мъж с женствени маниери, забеляза:

— Мама Ейбрамс сама е цяло представление. А Кемпиън го заплаши с монокъла си и каза:

— Не прекалявай, Ройъл!

Розмари ги изгледа неловко, искаше й се майка й да е с нея. Тези хора не й се нравеха, особено след като можеше да ги сравни с онази група на другия край на плажа, която я бе заинтересувала. Майка й не блестеше със светски маниери, но си имаше свои правила за държане, които бързо и решително ги изтръгваха от подобни положения. Но Розмари беше знаменитост само от половин година и френското възпитание от детските години, примесено с придобитите по-късно демократични американски обноски, понякога я довеждаше до неловки положения като сегашното.

Мистър Макиско, слаб, тридесетгодишен мъж с червеникава, покрита с лунички кожа, реши, че шегата с „представлението“ не е забавна. Той откъсна очи от морето, погледна бързо жена си и се обърна към Розмари настъпателно:

— Отдавна ли сте тук?

— Само от един ден.

— О!

Очевидно убеден, че темата на разговор е вече променена, той изгледа останалите.

— Ще останете ли през цялото лято? — запита невинно мисис Макиско. — Ако останете, ще можете да видите цялото представление.

— За бога, Вайолет, стига вече! — избухна мъжът й. — Не можеш ли да измислиш някаква нова шега?

Мисис Макиско се обърна към мисис Ейбрамс и прошепна достатъчно високо, за да я чуят и останалите:

— Той нервничи.

— Не нервнича — възрази Макиско. — Трябва да ви съобщя, че не нервнича.

Слънцето явно го бе хванало — кожата на лицето му се бе зачервила и леко посивяла; какъвто и израз да си придадеше, изглеждаше неубедителен. Изведнъж той смътно си даде сметка за състоянието си, стана и тръгна към водата. Жена му го последва, а също и Розмари, която реши да използува възможността, за да се отдели от тях.

Мистър Макиско пое дълбоко въздух, скочи в плитчината и с вдървени движения запляска по Средиземното море — очевидно си въобразяваше, че плува кроул. Въздухът му се свърши, той се изправи и се огледа, учуден, че брегът още не е изчезнал от погледа му.

— Още не съм се научил да дишам. Тъй и не можах да разбера как се диша. — Той погледна въпросително към Розмари.

— Мисля, че се издишва под водата — обясни тя. — На всяко второ загребване извръщате глава и поемате въздух.

— От всичко най-трудно ми е дишането. Ще отидем ли към сала?

Мъжът с лъвската глава лежеше на сала, който се полюляваше от вълните. Когато мисис Макиско понечи да се хване за него, една вълна внезапно наклони сала и той я удари по ръката. Мъжът скочи и й помогна да се изкачи.