Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
Розмари потопи лице във водата и заплува с бърз кроул към сала. Водата я обгърна, прие я в прохладните си обятия, просмука се в косите й, започна да се оттича по всички ъгълчета на тялото й. Тя се превъртя няколко пъти настрани, искаше й се да прегърне морето, да се завъргаля в него. Стигна до сала задъхана, но когато една жена с бронзова кожа и бели зъби се надвеси над нея и я погледна, Розмари изпита смущение от бялото си тяло, обърна се по гръб и се насочи към брега. Когато излезе, косматият мъж с бутилката й заговори:
— Знаете ли, че отвъд сала има акули? — Националността му не можеше да се определи, но той говореше английски провлечено, като човек, учил в Оксфорд. — Вчера разкъсаха двама английски моряци от флотата при залива Жуан.
— Боже мой! — възкликна Розмари.
— Въртят се наоколо заради остатъците, които изхвърлят от корабите.
Той я погледна многозначително, за да й покаже, че я е заговорил само за да я предупреди, отдалечи се на няколко крачки и си наля още една чаша.
Докато говореше с непознатия, Розмари чувствуваше, че вниманието на околните се насочва към нея, но това не й беше неприятно. Огледа се къде да седне. Очевидно всяко семейство притежаваше ивицата от пясък пред чадъра си; освен това летовниците си подхвърляха закачки, отбиваха се под един или друг чадър — чувствуваше се, че те са близки, и би било нахално да се присъединява към техния кръг. По-далече, където плажът беше осеян с камъчета и изсъхнали водорасли, седяха група хора, бели като нея. Те си пазеха сянка с малки ръчни чадъри, нямаха големи чадъри за плаж и очевидно не бяха тъй стари обитатели на това място, както другите. Розмари се спря по средата между белокожите и почернелите и просна хавлията си на пясъка.
Легнала, тя чуваше гласовете им и усещаше как стъпките им я заобикалят, а телата им минават между слънцето и нея. Едно куче любопитно я подуши по гърба; слънцето безмилостно я жареше с лъчите си и до нея стигаше тихият плясък на вълните, които замираха на пясъка. Малко по малко започна да различава отделните гласове; тя чу някой да казва презрително, че „този човек Норт“ снощи отвлякъл един келнер от едно кафене в Кан, за да го пререже с трион на две. Историята се разказваше от една белокоса жена във вечерно облекло, очевидно останало от предишната вечер, защото на главата си тя още носеше диадема, а на рамото й продължаваше да се крепи една вехнеща орхидея. Розмари почувствува необяснима неприязън към нея и събеседниците й и се обърна.
От другата й страна една млада жена, легнала под чадърите, записваше нещо от една книжка, разтворена на пясъка. Беше свалила от раменете си презрамките на банския си костюм и силно обгорялата й златисточервеникава кожа лъщеше на слънцето и контрастираше с наниза от кремави перли на врата й. Лицето й беше строго, но същевременно мило и будещо симпатия. Очите й срещнаха погледа на Розмари, но не я забелязаха. До нея стоеше хубав мъж с жокейска шапка и бански гащета на червени черти, по-нататък беше жената, която Розмари бе видяла на сала — тя я забеляза и отвърна на погледа й, след това един мъж с продълговато лице и русокоса лъвска глава, със сини гащета и без шапка, който говореше сериозно на един младеж с черни гащета, очевидно от латинската раса: двамата ровеха в пясъка и измъкваха парченца водорасли. Тя реши, че повечето от тях са американци, но те някак си се различаваха от американците, които бе срещала напоследък.
След малко Розмари разбра, че мъжът с жокейската шапка устройва своеобразно представление, за да развлече групата — той се движеше сериозно с гребло в ръка, уж чистеше пясъка от камъчета, разигравайки някаква шега, очевидно понятна само за околните. Мимиката му ставаше все по-смешна, докато накрая той каза нещо и всички избухнаха в смях. Дори ония, които като нея бяха твърде далеч, за да чуят, наостриха уши и накрая единственият човек на плажа, който продължаваше да стои безучастно, беше жената с наниза от перли. Може би от скромност — защото той беше неин мъж — след всеки нов взрив от смехове тя свеждаше глава над бележника пред себе си.
Розмари изведнъж забеляза, че край нея е застанал мъжът с монокъла и бутилката.
— Вие плувате чудесно — забеляза той. Тя замълча скромно.