Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
— Нека останем само три дена — обърна се Розмари към майка си, когато двете се прибраха в стаите си.
Навън лек ветрец раздвижваше горещия въздух, прецеждаше го през листата на дърветата и влизаше като топъл полъх през щорите.
— Какво ще кажеш за човека, в когото се влюби на плажа?
— Обичам единствено тебе, мила мамо. Розмари се спря във фоайето и запита възрастния господин Гос за разписанието на влаковете. Портиерът се беше отпуснал зад преградата в пясъчножълтата си униформа и без да се смущава, се взираше в Розмари, но се сепна, когато си спомни, че длъжността му налага по-друго държане. Тя се качи в автобуса за гарата и се раздразни, когато забеляза, че двамата й спътници, келнери от ресторанта, почтително мълчаха — искаше й се да им каже: „Говорете, забавлявайте се! Няма да ми пречите.“
Първокласното купе беше много задушно; в ярките реклами на железопътните компании, изобразяващи Пон дю Гар в Арл, амфитеатъра в Оранж, пистите за зимен спорт край Шамони, имаше повече свежест, отколкото в неподвижното безкрайно море навън. Докато американските влакове изглеждат погълнати изцяло от своето собствено трескаво съществуване и от тях лъха пренебрежение към хората от не тъй забързания околен свят, този влак беше част от местността, която прекосяваше. Дъхът му раздвижваше прахта по листата на палмите, сгурията се смесваше със сухия тор на градините. Розмари беше сигурна, че би могла да се надвеси от прозореца и да къса цветя.
На гарата в Кан десетина файтонджии дремеха във файтоните си. Отвъд алеята за разходки казиното, луксозните магазини и големите хотели гледаха към слънчевото море с безизразни, маскирани с железни щори фасади. Изглеждаше невероятно тук да е имало „сезон“ и Розмари, станала до известна степен роб на модата, се почувствува неловко като човек, който проявява нездрави склонности към замрели места като това; струваше й се, че околните се питат защо тя е дошла тук тъкмо когато е отшумяло оживлението на зимния сезон, а горе, на север, кипи истинският живот.
Когато излизаше от аптеката с шише кокосово масло, една жена, в която тя разпозна мисис Дайвър, прекоси пътя й, понесла множество малки възглавнички, и се приближи до колата, паркирана край тротоара. Едно ниско, дълго черно куче излая към нея, а задрямалият шофьор се стресна и се събуди. Тя седна в колата; хубавото й лице беше застинало, личеше, че контролира изражението си — гледаше съсредоточено празното пространство пред себе си. Носеше яркочервена рокля, а бронзовите й крака бяха боси. Косите й бяха гъсти и тъмнозлатисти като копринено меката козина на китайско кученце.
Розмари имаше половин час време до влака, затова седна в „Кафе дез Алие“, където дърветата образуваха пронизван от светлина зелен свод над масите, а оркестърът, за да привлече въображаемата космополитна публика, свиреше „Песен на карнавала в Ница“ и миналогодишния американски шлагер. Тя бе купила за майка си вестник „Тан“ и списанието „Сатърди Ивнинг Поуст“ и докато пиеше цитронадата, отвори списанието и се зачете в мемоарите на една руска принцеса: отживелите условности от 90-те години й изглеждаха по-реални и по-близки от заглавията във френския вестник. Изпита същото чувство, което я бе потискало в хотела — свикнала да възприема гротескната действителност на един континент в комична или трагична светлина в зависимост от това как й беше поднасяна, тя не беше в състояние сама да открива интересното, затова животът във Франция й се струваше празен и застоял. Това чувство се подсилваше от тъжните мелодии на оркестъра, които й напомняха меланхоличните звуци, съпровождащи номерата на акробатите във вариететата. Беше доволна, че ще се върне обратно в хотела на Гос.
На другия ден раменете й бяха твърде изгорели, за да отиде на плажа, затова с майка си наеха кола — след дълги пазарлъци, тъй като именно във Франция тя бе научила стойността на парите — и тръгнаха по Ривиерата, делтата на многото реки. Шофьорът, неизбежният руски цар от времето на Иван Грозни, се самоназначи за разводач и покритите с блясък имена — Кан, Ница, Монте Карло — засияха под заспалия си вид и зашепнаха за старите короновани глави, идвали тук да вечерят или да умрат, за раджи, подхвърлящи рубините от очите на Буда на английски балерини, за руски князе, превръщащи седмиците в бели балтийски нощи в отминалите дни на шампанско и чер хайвер. По крайбрежието се чувствуваше най-силно някогашното присъствие на русите — техните затворени книжарници и деликатесни магазини. Преди единадесет години, когато сезонът бе свършил през април, вратите на православната църква бяха затворени, а полусухите шампански вина, които те предпочитаха — сложени настрана в очакване на завръщането им. „Ще се върнем следващия сезон“, бяха казали те, но това не се бе сбъднало и те не се бяха върнали никога.