Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
Тя се събуди обляна в пот и видя, че на плажа е останал само мъжът с жокейската шапка, който сгъваше последния чадър. Докато Розмари още лежеше и примигваше, той се доближи и каза:
— Щях да ви събудя, преди да си тръгна. Не е хубаво да изгорите още първия ден.
— Благодаря ви. — Розмари огледа силно зачервените си крака. — Боже мой!
Тя се засмя весело — това беше покана за разговор, но Дик Дайвър вече беше понесъл палатката и чадъра за плаж към чакащата го кола, затова тя влезе във водата да се измие от потта. Той се върна, взе едно гребло, някаква лопата и едно сито и ги пъхна в една пукнатина между скалите. Огледа целия плаж, за да види дали не е забравил нещо.
— Знаете ли колко е часът? — запита Розмари.
— Около един и половина. Двамата се загледаха към морето.
— Не е лош час — каза Дик Дайвър. — Не е най-лошият час от деня.
Той я погледна и за миг тя се потопи в ясната синева на очите му, импулсивно и без страх. След това той нарами останалата част от багажа си и се запъти към колата, а Розмари излезе от водата, изтърси хавлията си и тръгна към хотела.
Четвърта глава
Беше почти два часът, когато влязоха в трапезарията. Шарените сенки се полюляваха по покривите на празните маси заедно с боровете навън. Двамата келнери, които събираха накуп чиниите и говореха високо на италиански, замълчаха, когато двете — майка и дъщеря — се настаниха и им донесоха неизстиналия вече обед.
— На плажа се влюбих — каза Розмари.
— В кого?
— Най-напред в цялата компания — всички изглеждаха симпатични. След това в един от мъжете.
— Разговаря ли с него?
— Разменихме само няколко думи. Много е хубав. С червеникава коса. — Розмари ядеше с вълчи апетит. — Но е женен — обикновено така се случва.
Майка й беше най-добрата й приятелка, полагаше големи грижи да я насочва, нещо, което не е рядко явление за актрисите — забележителното в случая беше, че мисис Елси Спиърс не правеше това, за да компенсира собствени несполуки. Не беше огорчена от живота и не се оплакваше от него: два пъти се беше омъжвала сполучливо и бе оставала вдовица, но благодарение на жизнената си натура и двата пъти беше посрещнала със стоицизъм сполетялото я нещастие. Първият й мъж, бащата на Розмари, беше военен лекар, а вторият — кавалерийски офицер. И двамата й бяха оставили по нещо, което тя се бе опитала да запази непокътнато за Розмари. Тя не бе щадила Розмари и това бе закалило характера на дъщеря й; не бе щадила и собствените си сили и спокойствие и така бе всадила у Розмари идеализъм, засега насочен към нея: дъщеря й гледаше на света с нейните очи. Така че Розмари Хойт беше, от една страна, „непокварено“ дете, а от друга — защитена с двойна броня: тази на майка й и нейната собствена — подобно на зрял човек тя се отнасяше с недоверие към баналните и пошли истории, лесните победи. Но Розмари бе пожънала неочакван успех в киното и мисис Спиърс смяташе, че е време да я „остави на себе си“, да я направи духовно самостоятелна; тя не би страдала, а би се радвала да види, че импулсивният и взискателен идеализъм на дъщеря й се отклонява от нея и се насочва другаде.
— И тъй, на теб ти харесва тук? — запита тя.
— Може би щеше да бъде интересно, ако се познавахме с тези хора. Имаше и едни други, но те не ми харесаха. Те ме познаха — където и да отидем, всеки е гледал „Татковото момиче“.
Мисис Спиърс изчака да отмине този изблик на доволство от собствените успехи и добави с делничен тон:
— Това ме подсети за нещо друго: кога ще се видиш с Ърл Брейди?
— Мислех да отидем днес следобед, ако се чувствуваш отпочинала.
— Иди сама, без мен.
— Тогава ще изчакаме до утре.
— Предпочитам да отидеш сама. Съвсем близо е — разбирам да не знаеш френски.
— Но, мамо, само за задължения ли трябва да мисля?
— Е, добре, тогава ще отидеш по-късно, но това трябва да стане, преди да сме отпътували оттук.
— Добре.
След като се наобядваха, завладя ги изведнъж тягостното настроение, което обхваща пътуващите американци, попаднали в някое тихо кътче в чужбина. Беше им скучно, липсваха им гласовете на близки хора, с които да общуват и в чиито разсъждения неочаквано да откриват частица от собствените си мисли; тъй като тази страна не притежаваше шумното оживление на Ню Йорк, струваше им се, че животът в нея е спрял.