Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— На плажа се влюбих — каза Розмари.

— В кого?

— Най-напред в цялата компания — всички изглеждаха симпатични. След това в един от мъжете.

— Разговаря ли с него?

— Разменихме само няколко думи. Много е хубав. С червеникава коса. — Розмари ядеше с вълчи апетит. — Но е женен — обикновено така се случва.

Майка й беше най-добрата й приятелка, полагаше големи грижи да я насочва, нещо, което не е рядко явление за актрисите — забележителното в случая беше, че мисис Елси Спиърс не правеше това, за да компенсира собствени несполуки. Не беше огорчена от живота и не се оплакваше от него: два пъти се беше омъжвала сполучливо и бе оставала вдовица, но благодарение на жизнената си натура и двата пъти беше посрещнала със стоицизъм сполетялото я нещастие. Първият й мъж, бащата на Розмари, беше военен лекар, а вторият — кавалерийски офицер. И двамата й бяха оставили по нещо, което тя се бе опитала да запази непокътнато за Розмари. Тя не бе щадила Розмари и това бе закалило характера на дъщеря й; не бе щадила и собствените си сили и спокойствие и така бе всадила у Розмари идеализъм, засега насочен към нея: дъщеря й гледаше на света с нейните очи. Така че Розмари Хойт беше, от една страна, „непокварено“ дете, а от друга — защитена с двойна броня: тази на майка й и нейната собствена — подобно на зрял човек тя се отнасяше с недоверие към баналните и пошли истории, лесните победи. Но Розмари бе пожънала неочакван успех в киното и мисис Спиърс смяташе, че е време да я „остави на себе си“, да я направи духовно самостоятелна; тя не би страдала, а би се радвала да види, че импулсивният и взискателен идеализъм на дъщеря й се отклонява от нея и се насочва другаде.

— И тъй, на теб ти харесва тук? — запита тя.

— Може би щеше да бъде интересно, ако се познавахме с тези хора. Имаше и едни други, но те не ми харесаха. Те ме познаха — където и да отидем, всеки е гледал „Татковото момиче“.

Мисис Спиърс изчака да отмине този изблик на доволство от собствените успехи и добави с делничен тон:

— Това ме подсети за нещо друго: кога ще се видиш с Ърл Брейди?

— Мислех да отидем днес следобед, ако се чувствуваш отпочинала.

— Иди сама, без мен.

— Тогава ще изчакаме до утре.

— Предпочитам да отидеш сама. Съвсем близо е — разбирам да не знаеш френски.

— Но, мамо, само за задължения ли трябва да мисля?

— Е, добре, тогава ще отидеш по-късно, но това трябва да стане, преди да сме отпътували оттук.

— Добре.

След като се наобядваха, завладя ги изведнъж тягостното настроение, което обхваща пътуващите американци, попаднали в някое тихо кътче в чужбина. Беше им скучно, липсваха им гласовете на близки хора, с които да общуват и в чиито разсъждения неочаквано да откриват частица от собствените си мисли; тъй като тази страна не притежаваше шумното оживление на Ню Йорк, струваше им се, че животът в нея е спрял.