Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Пуши ми се цигара — каза Макиско спокойно. — Това ми се струва по-важно в момента.

— В него има дълбочина — не мислиш ли, Албърт?

Изведнъж Розмари престана да чува гласа й. Жената с перлите се бе присъединила към двете си деца във водата, а Ейб Норт стремително изплува изпод едното от тях и го вдигна на раменете си. Детето крещеше от страх и от възторг, а жената наблюдаваше с чудно спокойствие, без да се усмихне.

— Това негова жена ли е? — запита Розмари.

— Не, това е мисис Дайвър. Те не са в хотела. — Като обективи на фотографически апарат очите й не слизаха от лицето на жената. След миг тя се обърна предизвикателно към Розмари: — Били ли сте в чужбина по-рано?

— Да, като ученичка живеех в Париж.

— О! Тогава сигурно знаете, че за да прекарате тук добре, първото нещо е да се сближите с някои истински френски семейства. А какво правят тези хора? — Тя обърна лявото си рамо към брега. — Залепили са се един за друг. Ние, разбира се, имахме писма от общи приятели, които ни препоръчаха на най-добрите художници и писатели в Париж. Беше много хубаво.

— Предполагам.

— Мъжът ми привърши първия си роман, нали разбирате?

— О, така ли — отвърна Розмари. Не мислеше за нищо, само се питаше дали майка й е заспала в тази горещина.

— Използувана е идеята на „Одисей“ продължи мисис Макиско. — Само че вместо двадесет и четири часа мъжът ми взема сто години. Той взема един стар западнал френски аристократ и го съпоставя с века на техниката…

— За бога, Вайолет, престани да разказваш за това наляво и надясно — прекъсна я Макиско. — Не искам всекиму да стане известно съдържанието, преди книгата да е излязла.

Розмари изплува обратно на брега, наметна с хавлията зачервените си вече рамене и се изтегна на слънце. Мъжът с жокейската шапка сега сновеше от чадър на чадър, понесъл бутилка и чашки; скоро той и приятелите му се оживиха и събраха разтворените си чадъри един до друг — Розмари предположи, че някой ще отпътува и за последен път пият по чашка на плажа. Дори децата доловиха, че под чадърите става нещо интересно, и се насочиха към тях, а на Розмари й се струваше, че цялото оживление идва от мъжа с жокейската шапка.

Беше пладне, това се чувствуваше в морето и в небето — дори белите очертания на Кан на пет мили от тях вече не изглеждаха свежи и прохладни, а чезнеха като мираж; една червена платноходка се приближи до брега, а следата зад нея като пенлива нишка я свързваше с малко по-тъмното открито море. Сякаш целият бряг беше замрял, оживено беше само под чадърите, които процеждаха слънчевата светлина.

Кемпиън се приближи на няколко крачки от Розмари, но тя затвори очи и се престори на заспала. После полуотвори клепачите си и забеляза два неясно очертани стълба — бяха краката му. Той понечи да влезе в един облак с пясъчен цвят, но облакът отплува в безкрайното нажежено небе и Розмари наистина заспа.