Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
– Знам, че разполагаме само е няколко минути – каза той.
Но тази вечер Грета бе на прием в Американското посолство и щеше да остане там поне още няколко часа. Лили тъкмо се канеше да каже на Хенрик, че имат достатъчно време дори да отидат на вечеря или да се разходят по кея, както правеха другите двойки в топла лятна вечер. Нямаше търпение да му го съобщи, особено след като напоследък се срещаха за не повече от двайсетина минути.
– Трябва да ти кажа нещо – рече тя.
Хенрик целуна ръката ѝ и я притисна до гърдите си.
– О, Лили, знам. Не се тревожи, но вече знам.
Изражението му беше искрено, веждите повдигнати.
Лили издърпа ръката си. Наоколо цареше тишина. Хората, които се прибираха от работа през парка, вече си бяха по домовете и сядаха да вечерят, но един мъж стоеше пред тоалетната и палеше клечки кибрит една след друга. Друг мъж се приближи до него и се огледа през рамо.
"Какво ли знае Хенрик?", запита се Лили и веднага се досети. Хенрик все още я гледаше с повдигнати вежди и тя потрепери силно. Изведнъж Айнар сякаш се озова до Лили и Хенрик като натрапник в задушевния им разговор. Видя се отстрани, облечен в роклята на младото момиче, как флиртува с по-млад мъж. Гледката бе отвратителна.
Лили отново потрепери. Мъжът пред тоалетната влезе вътре, след което се чу силен трясък, вероятно от преобърнато кошче за боклук.
– Не мога да се виждам повече с теб – каза Лили. – Тази вечер трябва да се сбогуваме.
– Какви ги говориш? Защо?
– Просто повече не мога да се срещам с теб – отвърна тя.
Хенрик понечи да хване Лили за ръката, но тя се отдръпна.
– За мен е без значение. Това ли те тревожи? Това се опитвах да ти кажа. Да не си мислиш, че не искам...
– Остави ме – каза тя и тръгна през сухата чуплива трева, стигна до алеята и излезе от парка.
– Лили! – провикна се Хенрик под върбата.
Имаше няколко часа да прибере роклята на Лили в гардероба, да се изкъпе и да започне нова картина. Айнар щеше да чака Грета, когато се прибереше, свалеше шапка и попиташе "Как прекара вечерта?". После тя щеше да го целуне красноречиво по челото, за да покаже и на двама им, че се е оказала права.
ОСМА ГЛАВА
ЗА ВАКАНЦИЯТА СИ ПРЕЗ АВГУСТ както обикновено Грета и Айнар отидоха в Мантон – крайбрежно френско градче на границата с Италия. След протяжното лято Грета с облекчение си взе довиждане с Копенхаген. Докато пътуваха с влака на юг през Приморските Алпи, имаше чувството, че е оставила нещо зад гърба си.
Тази година по препоръка на Анна, която бе гастролирала в операта в Монте Карло, наеха апартамент на булевард "Боайе" срещу общинското казино на Мантон. Собственикът на апартамента беше американец, който побързал да се премести във Франция след войната, за да купи разрушените текстилни фабрики в Прованс, и така забогатял. Сега живееше в Ню Йорк и изкарваше купища пари от басмените домашни рокли, които всички домакини южно от Лион купуваха.
Подът на апартамента беше от студен оранжев мрамор, спалнята на втория етаж бе боядисана в червено, а в хола имаше китайски параван с пано от мидени черупки. Прозорците откъм улицата имаха малки тераси, широки колкото да приютят няколко саксии с мушката и два стола. В горещите нощи седяха там, Грета вдигнала крака на парапета, полъхвана от ветреца, който разнасяше аромата на лимоновите и портокаловите дръвчета от близкия парк. Грета се чувстваше уморена и двамата с Айнар понякога не си казваха нищо по цяла вечер освен "Лека нощ".
На петия ден от ваканцията времето рязко се промени. Ветровете от Северна Африка забрулиха през Средиземно море нагоре по скалистия бряг, нахлуха през отворените прозорци и прекатуриха китайския параван.
Трясъкът събуди Грета и Айнар в спалнята. Намериха па- равана паднал върху дивана. Мострите на басмени рокли с цветни щампи, производство на хазяина, които стояха на закачалка зад паравана, се вееха все едно дете ги подръпваше за ръбовете.
Колко са грозни, помисли си Грета, с набраните ръкави, копчетата, удобни за кърмене – толкова обикновени и практични, че изведнъж изпита неприязън към всички жени, които ги купуваха. Тя отиде да вдигне паравана.
– Ще ми помогнеш ли?
Айнар стоеше до закачалката, сред виещите се около краката му поли на рокли, със застинало лице. Пръстите му, които според Грета приличаха повече на пръсти на пианист, отколкото на художник, трепереха.