Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
Чу мисълта ѝ. "Грета няма да разбере." Какво нямаше да разбере Грета, Айнар не узна. Когато той, Айнар, собственикът на тялото, се канеше да попита Лили какво има предвид; когато той, Айнар, докато се рееше отгоре като призрак, понечи да се приближи и да попита, както шофьор, стигнал до разклонение на пътя, се пита накъде да поеме – Какво няма да разбере Грета? – точно тогава Лили, със зачервени от топлината ръце, стиснала шифонените си поли; Лили, чиято половина от мозъка бръмчеше от протичащите като електричество трескави мисли; усети топла струйка да се стича от носа ѝ.
– Боже, кървиш! – възкликна Хенрик.
Тя докосна носа си. Гъстата кръв потече по устата ѝ. Музиката от кметството звънтеше в носа ѝ. С всяка следваща капка се чувстваше все по-пречистена, празна, но пречистена.
– Какво стана? Защо ти тече кръв? – Хенрик викаше, а в отговор на загрижеността му кръвта потече по-силно. – Ще повикам помощ.
Преди Лили да успее да го спре, той пресече улицата на бегом до кола, в която се качваха хора. Всеки момент щеше да потупа по рамото жената, която държеше вратата отворена. Лили видя как Хенрик бавно вдига ръка. И тогава осъзна.
Опита се да извика "Не!", но не можеше да говори. Хенрик потупа по гърба Грета, която бе излязла да изпрати Хелене до фирмената кола на Гренландската търговска компания.
Грета сякаш изобщо не видя Хенрик, а само окървавената Лили от другата страна на улицата. Като че ли прошепна "О, не! Боже, не!". В следващия миг синият шал на Грета, който Лили понякога тайно носеше, се притисна върху носа ѝ и Лили се отпусна в обятията на Грета, която мълвеше тихо като преспивна песен:
– Лили, добре ли си? О, Лили, какво стана? – А после попита: –Той ли те удари?
Лили поклати глава.
– Какво се случи? – попита Грета и започна да разтрива с палци слепоочията ѝ. Лили не успя да отговори, само проследи с поглед как Хенрик, уплашен от Грета, хуква през площада с дълги крачки и развяващи се къдрици. Тропотът на стъпките му по паветата ѝ напомни, незнайно защо, за плесниците, които Айнар получи от баща си, когато той го завари с престилката па баба му и устните на Ханс, долепени до врата му.
ШЕСТА ГЛАВА
ПРЕЗ ОНОВА ЛЯТО ГАЛЕРИСТЪТ, който продаваше карти- ните на Айнар, се съгласи да изложи десет от картините на Грета за две седмици. Айнар го бе помолил за услуга – "Съпругата ми е разстроена..." – започваше писмото му до господин Расмусен, за което Грета не трябваше да узнава. Само че тя разпечата плика, който Айнар я помоли да пусне в пощата, като го нагря на парата от чайника и го отвори с нокът – без причина, просто понякога я обземаше любопитство какво прави съпругът ѝ, когато не са заедно: какво чете, къде обядва, с кого говори. "Не ревнувам", каза си Грета, докато внимателно запечатваше плика наново. "Просто съм влюбена."
Расмусен беше плешив вдовец с дръпнати като на китаец очи. Живееше с двете си деца в апартамент в Амалиенборд, когато ѝ каза, че е изложил най-новите ѝ картини. Грета се изкушаваше да отвърне, че не се нуждае от помощта му. Но после като се замисли, осъзна, че не е права. На Айнар каза плахо:
– Не знам дали си говорил с Расмусен, но, за щастие, той се съгласи.
От един мебелен магазин купи десет стола и ги тапицира с червена дамаска. Постави по един под всяка картина в галерията.
– За размишления – обясни на Расмусен, докато ги подреждаше. След това писа до всички европейски вестници от списъка, който Айнар бе съставил преди време, с покана за забележителен дебют – думи, които на Грета ѝ бе трудно да напише, тъй като изглеждаха като самохвалство, но послуша Айнар.
– Щом се налага – каза тя.
Занесе лично поканите в редакциите на Berlingske Tidende, Nationaltidende и Politiken, където чиновник със сива шапчица ѝ отпрати с подигравателна усмивка.
Картините на Грета бяха твърде големи и лъскави заради начина, по който ги лакираше. Бяха толкова блестящи и твърди, че можеха да се чистят все едно са прозорци. Малкото критици, които дойдоха на изложбата, обикаляха измежду червените столове и похапваха от меденките, които Грета бе подредила върху сребърен поднос. Тя съпровождаше критиците с отворени бележници, чиито страници оставаха притеснително празни.
– Това е Анна Фонсмарк, мецосопранът – обясняваше Грета. – Ако знаете само колко трудно е да я накарам да позира!
Или:
– Това е придворният кожар. Забелязахте ли норките в ъгъла, които символизират занаята му?
Щом изречеше нещо подобно, веднага съжаляваше; глупавите ѝ коментари отекваха из залата, сякаш отразени от лакираните картини. Сещаше се за майка си и се изчервяваше. Но на моменти я обземаше такава припряност, че нямаше време да се замисли и да крои планове. Тази енергия бе част от западняшката ѝ същност.