Момичето от Дания

– Излизаш ли? – попита Грета първата вечер, когато Лили се отправи към входната врата точно когато навън изсвири сирената на ферибота за Борнхолм.

– Ще се разходя – отвърна Лили. – Искам да подишам чист въчдух. Времето е прекрасно.

– Толкова късно?

– Ако не възразяваш.

– Не възразявам – отвърна Грета и посочи към купчината вестници в краката си, които искаше да прочете, преди да си легне. – Сама ли ще бъдеш?

– Не – отвърна Лили и сведе очи. – Имам среща с Хенрик... Но само ще се разходим.

Лили наблюдаваше Грета – бузите ѝ потрепваха, сякаш стискаше зъби. Грета изправи гръб, сгъна вестника и каза:

– Не стой прекалено до късно.

Лили чака Хенрик почти двайсет минути под уличната лампа. Започна да се тревожи, че няма да дойде, че може би е осъзнал нещо за нея. Страхуваше се да стои сама на улицата! Но в същото време изпитваше и тръпка от свободата, а забързаният пулс ѝ нашепваше, че може да прави почти каквото си поиска.

Когато Хенрик най-накрая пристигна, беше задъхан, а на горната му устна бе избила пот. Той се извини:

– Рисувах и не забелязах колко е часът. На теб случвало ли ти си е нещо подобно, Лили? Почти да забравиш коя си и къде си?

Разхождаха се половин час в топлата нощ. Не разговаряха много и Лили имаше чувството, че нямат какво да си кажат. Хенрик я хвана за ръка. Когато се озоваха на безлюдна улица, той я целуна.

Срещаха се и през следващите две вечери. И двата пъти Лили излизаше от апартамента под погледа на Грета, която надничаше над отворения вестник. Хенрик пак закъсняваше и пристигаше на бегом, запъхтян, с разчорлени къдрици и боя под ноктите.

– Бих искал да се запозная с Грета – каза той. – Ще ѝ докажа че не съм от мъжете, които изоставят припаднала жена.

Третата вечер останаха навън до късно, след като мина и последният трамвай час след полунощ, когато затваряха заведенията. Разхождаха се хванати за ръка из града, оглеждаха се в тъмните витрини и се целуваха в тъмните сенки на входовете. Лили знаеше, че трябва да се прибира във Вдовичи дом, но частица от нея искаше да остане навън завинаги.

Сигурна бе, че Грета ще я чака, вперила очи във входната врата. Но когато се прибра, в апартамента беше тъмно и тя изми лицето си, съблече се и си легна като Айнар.

На следващия ден Грета каза на Лили, че не бива повече да се вижда с Хенрик.

– Смяташ ли, че е справедливо да го заблуждаваш така? – попита тя. – Според теб какво ще си помисли?

Но Лили не разбираше съвсем какво има предвид Грета. С какво заблуждаваше Хенрик? Освен ако Грета не ѝ го кажеше в прав текст, Лили често забравяше коя е.

– Но аз искам да се виждам с него – заяви тя.

– Моля те, направи го заради мен.

Лили обеща да се опита, макар да знаеше, че е невъзможно. Още докато стоеше в дневната до празния триножник на Айнар, осъзнаваше, че лъже. Но какво да направи? Копнееше за тези срещи.

И така Лили и Хенрик започнаха да се срещат тайно всеки следобед, преди Грета да се прибере за вечеря. В началото тя се притесняваше Хенрик да я вижда денем с огряно от слънцето лице. Страхуваше се той да не забележи, че не е красива или нещо още по-лошо. Слагаше на главата си шал и го завързваше под брадичката. Чувстваше се удобно единствено когато седяха хванати за ръце в тъмния салон на кино "Риалто" или в тихата библиотека на Художествената академия, където светлината бе приглушена от спуснатите зелени щори.

Една вечер Лили каза на Хенрик да я чака при езерото в парка "Йорстед" в девет часа. Във водата плуваха два лебеда, а клоните на върбата се спускаха чак до земята. Хенрик закъсня и когато пристигна, я целуна по челото и косата му я погъделнчка по гърлото.