Четирите цвята на магията

Холанд не се издаде с нищо, само кимна и го поведе.

Замъкът беше построен като църква (а може и да е бил такава навремето), но с огромен и кух скелет. Вятърът свистеше през залите и стъпките отекваха по каменните плочи. Е, отекваха поне стъпките на Кел. Холанд се движеше със страховитата грация на хищник. На раменете му беше метнато късо бяло наметало. Развяваше се подире му и за да не падне го придържаше брошка — сребърна и обла, гравирана с шарки, които отдалеч приличаха просто на орнаменти.

Кел обаче знаеше историята на Холанд и на сребърната му брошка.

Не я беше чул от самия антари, естествено, а купи истината от посетител в „Ожарен кокал“ — още преди няколко години спазари целия разказ срещу един лин от Червения Лондон. Не разбираше защо Холанд — навярно най-могъщата личност в града, а сигурно и в света — ще служи на чифт прославили се главорези от рода на Астрид и Атос. Самият Кел бе идвал в града само няколко пъти преди падането на последния крал и бе виждал Холанд до управника, но в ролята на съюзник, не като слуга. По онова време той беше различен — по-млад и по-арогантен, да, но имаше и нещо друго, нещо повече… светлина в очите му. Огън. И после, между две посещения, огънят изчезна, също и кралят, заменен от близнаците Дейн. Холанд и досега присъстваше редом с тях, сякаш нищо не се беше променило. Но той беше различен, бе станал студен и мрачен и Кел искаше да узнае какво се е случило — какво е станало в действителност.

И тъй, тръгна да дири отговор. И го откри, подобно на повечето факти, намиращи го на свой ред, в пивницата, която никога не се местеше.

Тук тя се наричаше „Ожарен кокал“.

Разказвачът, присвит на стола, стискаше монетата, сякаш да се сгрее на нея и пресъздаде разказа на мактански — гърления местен език на суровия град.

— Он вейр тьок… — поде тихичко. Говори се, че… — Нашият трон не те очаква още с раждането. Не го възкачваш благодарение на кръвта си. С кръв се взема. Някой си просича път до трона и го удържа колкото успее — година, понякога две — и после пада, а на негово място се издига друг. Кралете идват и си отиват. Цикълът не спира. И обикновено няма нищо сложно. Убиецът заема мястото на убития… Преди седем години обаче, при падането на последният крал, неколцина се опитаха да си присвоят короната му, но накрая останаха трима. Астрид, Атос и Холанд.

Кел се ококори. Знаеше, че Холанд е служил на предишния управник, ала не бе наясно за въжделенията му да става крал, макар че изглеждаше логично за антари в свят, където силата означава всичко. Би следвало той да е очевидният победител. И все пак близнаците Дейн се бяха оказали почти толкова силни, колкото бяха безмилостни и лукави. И, заедно, го бяха победили. Но не го бяха убили. Вместо това го бяха оброчили.

В началото Кел си помисли, че не е разбрал правилно — мактанският му не беше така добър като арнеския — и накара разказвача да повтори думата. Вукст. Оброчен.