Четирите цвята на магията

— Ас анаси — нареди. — Разпръсни се. — Омагьосаният огън незабавно изгасна, изчезна в нищото. На Кел му се виеше свят.

Рай застана до него, задъхан и виновно промълви:

— Много съжалявам! Знам, не биваше…

Мразеше, когато Кел беше принуден да използва кръвна магия, понеже се чувстваше лично отговорен — а и често беше — за съпътстващата жертва. Веднъж предизвика много болка за Кел и така и не си прости за това. Сега младият антари взе ленена салфетка и избърса ранената си ръка. Захвърли парцала с думите:

— Всичко е наред, добре съм. Но за днес, мисля, приключихме.

Рай кимна разтреперан и заяви:

— Добре ще ми дойде още едно питие. По-силничко.

— Съгласен — отвърна Кел с уморена усмивка.

— Хей, не сме ходили в „Авен Страс“ от сума време — предложи принцът.

— Не можем да идем там — възрази Кел. Имаше предвид „не мога да те пусна да ходиш там“. При все името си — „Благословени води“ — „Авен Страс“ се беше превърнал в свърталище за най-лошите типове в града.

— Хайде де — настоя принцът, вече възвърнал си обичайната дързост. — Ще накараме Париш и Джен да ни изровят някакви униформи и ще идем четиримата, преоблечени като…

Точно в този миг някой си прочисти гърлото и Рай и Кел се обърнаха, за да открият крал Максим, застанал на прага.

— Сир! — възкликнаха в хор.

— Момчета — поздрави той. — Как вървят уроците?

Рай погледна многозначително Кел, а той вдигна вежда и отвърна само:

— Минаха и отминаха. Тъкмо приключихме.

— Добре — кимна кралят и извади писмо.

Преди да види плика и да осъзнае, че няма да накваси устните си, Кел не си даваше сметка колко силно му се иска да обърне по едно с Рай. Сърцето му пропадна в петите, но той не го показа.

— Налага се да отнесеш съобщение — обяви кралят. — На силния ни съсед.

Гърдите на Кел се стегнаха в познатата смес от страх и възбуда, които вървяха ръка за ръка, ставаше ли дума за Белия Лондон.

— Разбира се, сир — отвърна той.

— Холанд ни достави писмо онзи ден — додаде кралят. — Но не можа да изчака да вземе отговора. Казах му, че ще го изпратя с теб.

Кел се намръщи.

— Надявам се всичко да е наред — каза предпазливо. Рядко узнаваше съдържанието на кралските вести, които носи, но обикновено го отгатваше по тона на задачата — кореспонденцията със Сивия Лондон се бе превърнала в чиста формалност, градовете нямаха много общо, а диалогът с Белите — постоянен и ангажиран — бе белязал с бръчка челото на краля. Техният „силен съсед“ (както кралят наричаше другия град) представляваше място, разкъсвано от насилие и борба за надмощие, а името в края на кралските писма се променяше с обезпокоителна честота. Щеше да е твърде лесно да прекратят кореспонденцията и да оставят Белия Лондон да гние в развала, но Червеният трон не бе съгласен. Не желаеше да го допусне.

Кралете от Лондон се чувстваха отговорни за умиращия град.

И наистина бяха.

В крайна сметка именно Червеният Лондон бе взел решението за запечатването си и бе оставил Белия — разположен между него и Черния — в капан, принуден да се сражава сам с черната чума, да се запечата отвътре, а покварената магия да остави отвън. Това беше решение, измъчвало столетия наред крале и кралици, но по онова време Белият Лондон беше силен — по-силен дори от Червения — и Червената корона вярваше (или поне твърдеше, че вярва), че това е единственият начин да оцелеят всички. Бяха и прави, и грешаха. Сивият Лондон гаснеше в тиха забрава. Червеният не само оцеля, но и процъфтяваше. Но Белият беше завинаги променен. Градът — някога славен — бе изпаднал в хаос и войни. Кръв и пепел.