Четирите цвята на магията

На теория хората в града познаваха Кел или поне бяха чували за него и бяха наясно, че е под защитата на бялата корона. И пак на теория, никой не би проявил толкова глупост, че да се опъне на близнаците Дейн. Но гладът — за енергия, за живот — въздействаше на хората. Подтикваше ги към предприемчивост.

Ето защо през целия път Кел си отваряше очите на четири и следеше потъващото зад хоризонта слънце, наясно, че Белият Лондон е най-кротък на дневна светлина. Градът се променяше нощем. Тишината — неестествена, тежка тишина като от колективно сдържан дъх — се разбиваше и отстъпваше пред врявата: отзвуци на смях и страст, които се смятаха за начин да се призове сила, но най-вече от сбивания и убийства. Град на крайностите. Възбуждащ, може би, но смъртоносен. Улиците щяха да са почервенели от пролятата кръв още отдавна, ако главорезите не я изпиваха до капка.

Докато слънцето още беше на небосвода, бандити и паплач се мотаеха по праговете, надзъртаха от прозорците и се навъртаха в процепите между сградите. И всички следяха преминаването на Кел — с нагли погледи и изпосталели лица. Дрехите им бяха също тъй избелели, като всичко останало в града. Също и косите им, очите и кожата, чиято повърхност бе покрита с белези: от жигосване и изрязани с нож символи — все осакатявания, предназначени да ограничат магията, която успяваха да призоват, в телата. Колкото по-слаби бяха хората, толкова повече символични рани си нанасяха, съсипвайки плътта си в трескава битка да задържат малкото притежавана мощ.

В Червения Лондон подобни символични белязвания се смятаха за грешка, опетняваща не само тялото, но и магията, която носителите им привързват към себе си. Тук само силните можеха да си позволят да презират ритуалните белези и дори тогава не ги смятаха за ощетяващи — просто за драстична мярка. Но дори гледащите отвисоко на подобни процедури разчитаха на амулети и талисмани (единствен Холанд се движеше без никаква бижутерия, с изключение на брошката, която го определяше като слуга на трона). Магията тук не се даваше доброволно. Хората изоставиха езика на стихиите, щом те спряха да им се подчиняват (една-едничка се поддаваше на призоваване — изкривена форма на енергия, копеле на огъня и по-зловеща, опорочена сила). А колкото магия можеше да бъде придобита, я насилваха във формата на амулети, заклинания и обвързване. Никога не стигаше, не засищаше.