Падение и подем

– Аз ще... – Гласът ми се пречупи. Прочистих гърлото си и опитах отново: – Аз ще се завърна по-силна отпреди – изрекох с най-подходящия за една светица глас. – Вие сте моите очи. – Наистина имах нужда от тях, за да наблюдават Аппарат и да се пазят един друг. – Вие сте моите пестници. Вие сте моите мечове.

Тълпата избухна в одобрителни викове. Като един ревнаха в хор: „Санкта Алина! Санкта Алина! Санкта Алина!“.

– Не беше зле – отбеляза Мал, когато се дръпнах от балкона.

– Нали слушам Аппарат близо три месеца. Все нещичко трябва да съм прихванала.

По мое нареждане Аппарат обяви, че ще прекара три дни в усамотение и пост, докато се моли за успеха на нашата мисия. Същото се отнасяше и за свещениците стражи – те щяха да бъдат затворени в архива и охранявани от Солдат Сол.

– Поддържайте силната им вяра – казах на Руби и останалите солдати. Надявах се, че за три дни ще успеем да стигнем достатъчно далеч от Бялата катедрала. Доколкото познавах Аппарат обаче, той сигурно щеше да ги спечели на своя страна още преди вечеря.

– Аз те зная – каза Руби и стисна пръстите ми, когато понечих да тръгна. – Навремето бяхме в един полк. Помниш ли?

В очите ù напираха сълзи, а татуировката на бузата ù беше толкова черна, че сякаш плуваше във въздуха над кожата.

– Разбира се – отвърнах любезно. Двете с нея никога не сме били приятелки. По онова време Руби се вълнуваше повече от Мал, отколкото от религия. И за нея аз бях почти невидима.

Сега обаче тя се разхълца и притисна устни в кокалчетата на пръстите ми. „Санкта“ – зашепна пламенно. Всеки път, когато решавах, че животът вече няма с какво да ме изненада, той успяваше да го направи.

Щом успях да се освободя от Руби, придърпах Аппарат настрани за един последен разговор на четири очи.

– Знаеш за какво съм тръгнала, попе, и ти е ясно каква сила ще владея, когато се върна. Така че гледай на Солдат Сол и на Максим нищо да не се случи. – Никак не ми се нравеше, че оставям Лечителя сам, но и не бих му заповядала да дойде с нас, защото не знаех с какви опасности ще се сблъскаме горе на повърхността.

– Ние не сме врагове, Санкта Алина – кротко отвърна Аппарат. – Трябва вече да си разбрала, че едно нещо съм желал винаги: да те видя на престола на Равка.

Едва не се усмихнах при тези думи.

– Знам го, попе. На престола и под твоя команда.

Той наклони глава и ме загледа замислено. Фанатичния блясък вече го нямаше в погледа му. Сега изглеждаше просто лукав.

– Не си такава, каквато очаквах – призна.

– Не съм ли светицата, за която се спазари?

– Не толкова светица, колкото царица – отвърна. – Ще се моля за теб, Алина Старков.

Най-странното беше, че му вярвах.