Операция „Червена буря“ [bg]

Михаил Сергетов прегърна сина си по руски — с обич и целувки и за да го приветства при завръщането му от фронта. Хвана го под ръка и го отведе до лимузината си, която щеше да го откара до Москва.

— Ранен си, Ваня.

— Порязах си ръката на някакви стъкла. — Иван сви рамене. Баща му му подаде малка чаша с водка и той я взе. — Не съм пил алкохол от две седмици.

— О?

— Генералът не разрешава употребата на алкохол в неговия команден пункт — обясни Иван.

— Той наистина ли е толкова добър офицер, колкото си мислех аз?

— Може би дори по-добър. Видях го как командва на фронта. Той е един наистина надарен водач.

— Тогава защо още не сме завладели Германия?

Иван Михайлович Сергетов беше израснал, докато баща му се беше изкачвал по партийната стълба почти до самия й връх и често го беше виждал само за миг да се превръща от приятен домакин в язвителен партиен апаратчик. Това обаче се случваше със самия него за първи път.

— НАТО се оказа много по-подготвен, отколкото ни беше казано, татко. Те ни чакаха и първата им задача във войната — преди още ние да бяхме пресекли границата с пълните си сили — ни дойде като изневиделица. — Иван обясни какви бяха последствията от операция „Страната на сънищата“.

— Не са ни казали, че е толкова зле. Сигурен ли си в това, което ми казваш?

— Аз лично видях няколко от мостовете. Същите тези самолети, за които ти говорех, нападнаха лъжлив команден пункт в покрайнините на Стендал. Бомбите започнаха да падат, преди да бяхме разбрали, че във въздуха има самолети. Ако разузнаването им беше по-добро, аз може би нямаше да бъда тук в този момент.

— Значи проблемите ни се дължат на въздушната им мощ?

— До голяма степен. Видях как изтребителите им за борба с наземни цели покосяват танкова колона, както комбайн покосява житни класове. Беше нещо ужасно.

— Но ние нали имаме ракети?