Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

От гърдите на мимика израсна ръка на скален демон, която я сграбчи здраво и я събори на земята, оставяйки я без въздух, а нок­тите застъргаха по плочките от защитено стъкло, вшити в робата ѝ. Не успяха да ги пробият, но това нямаше никакво значение, защото Ашия почувства как ребрата ѝ изпукват.

Копието ѝ, забито дълбоко в тялото на демона, премина през плътта му като лъжица през гореща смола и падна на земята встрани от ръката ѝ. В робата ѝ имаше скрити и други оръжия, но стисната в задушаващата хватка, Ашия не можеше да ги достигне.

„Еверам, готова съм“, помисли си тя. Беше Му служила във всичко и щеше да умре от ноктите на алагай, както изискваше шарумската ѝ кръв. В това нямаше позор. Съществото беше същото като онова, което бе убило учителя ѝ, като онова, с което Избавителят се беше сражавал на равни начала. Това беше добра смърт.

Докато мимикът се приготвяше да нанесе смъртоносния удар, до нея скочи Асъм. Тя искаше да извика, да му каже да бяга, но дори да имаше достатъчно въздух, нямаше да го опозори по този начин.

„Ще тръгнем заедно по самотния път“, помисли си Ашия. За какво друго можеше да мечтае едно семейство? Еверам ги беше събрал в живота. Достойно беше да са заедно и в смъртта.

Но тогава Асъм удари и магията лумна толкова ярко, че изгори защитените очи на Ашия. Образът се запечата в ретината ѝ за няколко секунди дори докато мигаше и тръскаше глава. Нокътят, който я държеше, отпусна натиска си, когато съществото беше разтърсено от експлозията на магията, а после се отдръпна съвсем.

Ашия стисна здраво очи за миг и ги отвори.

Асъм държеше ръката на демона в сияеща от магия хватка, която прогаряше плътта му. Съпругът ѝ се беше съблякъл по обикновено бяло бидо, беше захвърлил дори сандалите си и белите превръзки на ръцете си.

Едва сега тя разбра защо беше крил ръцете си през последните дни. Юмруците му, както и цялото му тяло, бяха покрити със зарас­нали белези. Също като баща си, и Асъм беше изрязал защитите в плътта си, така че самото му докосване да бъде проклятие за децата на Ний.

Сиянието не се бе виждало досега, докато се биеше без помощта на символите, доказвайки се пред Еверам и шарумите. Но сега защитите бяха изписани с огън върху кожата му и той грееше толкова ярко, че около него се беше образувал ореол, който се виждаше от всички, независимо дали имаха защитено зрение, или не.

Той приклякваше и се завърташе, нанасяйки мощни удари, които отблъскваха демона назад, парираше ответните му удари, но въпреки това като че ли не можеше да нанесе трайни поражения. Двамата се биха известно време, но вместо да продължи да отстъпва, демонът като че ли се подсилваше и започна да отвръща по-силно, след като се адаптира към стила на Асъм.

Съпругът ѝ също го забеляза.

– Братя! Образувайте кръг! Не бива да позволим на слугата на Ний да избяга!

Едва бе успял да произнесе думите, когато едно от мятащите се пипала на демона намери пролука в защитите на Асъм и нанесе силен удар. Магията попречи на крайника да го докосне, но ударът беше толкова силен, че го запрати във въздуха.

Ашия вече се движеше; тя се претъркули и скочи на крака, стиснала копието в ръката си. Изучаваше мимика със защитеното си зрение, но той не приличаше на нито един от демоните, които беше виждала досега. Всеки алагай – всяко живо същество – имаше енергийни линии. Същността на дама’тингския шарусахк беше да разкъса тези линии, като нанася удари върху точките, където те се срещаха.

Но линиите на демона бяха безформени като тялото му, изпъкваха и се скриваха, непрекъснато се променяха. Тя долови някаква схема в това, но не беше способна да я разчете напълно, защото цялото ѝ внимание беше съсредоточено върху усилието да остане жива.

Магията, която беше извлякла при първия удар, се надигна в тялото ѝ, правейки я невероятно бърза и силна. Рогатите пипала се приближаваха към нея от всички страни, но тя ги отблъскваше с копието си.

Съществото се изкашля и изплю пламък като огнен демон, но също като огнен демон то стисна очи и в този миг тя отскочи встрани и го нападна от друг ъгъл. Този път не се опита да нанесе смъртоносен удар, а нанесе десетина по-леки.

В началото всяка рана пламваше ярко, когато сукървицата на демона изпускаше сурова магия като дим от огън. Но след това отворът се заприщваше и мястото около раната избледняваше, докато плътта на демона зарастваше.

Мимикът изпищя и този път Ашия не успя да реагира бързо, когато той изплю мълния към нея. Тялото ѝ бе разтърсено от болка, каквато никога не бе изпитвала, и тя бе подхвърлена във въздуха с вцепенени крайници. Помисли си, че ще изгуби копието си, но когато падна на земята, то остана стиснато във вкочанената ѝ ръка. И да искаше, не можеше да го пусне.