Слуга на Империята

— Пак си се оклюмала — обвини я Кевин и остави настрана тоягата, с която облекчаваше тежестта на крака, понесъл рана от меч.

Мара държеше клонка тира, вече повехнала и с опадали листенца. Обелената кора миришеше стипчиво в обедната горещина.

Кевин се настани с известно усилие до нея и изпъна напред превързания си крак. Взе вейката от ръцете й и вдиша сока, полепнал по пръстите и дланите й.

— Тя беше майка за мен, и повече — каза неочаквано Мара.

— Знам. — Знаеше, че говори за Накоя. — Трябва да плачеш повече, да излееш скръбта си и да се свърши.

Мара се стегна.

— Плаках достатъчно!

Кевин почеса разрошената си коса.

— Вие тук не плачете. Неизплаканите сълзи остават в теб като отрова.

Не искаше да я засегне. Но тя се надигна рязко и той не успя да стане навреме, за да я последва. Докато се изправи и се подпре на тоягата, Мара беше изчезнала зад плетовете. Той реши, че ще е нетактично да я гони. През нощта, в леглото, щеше отново да се опита да я утеши. Но забравянето на трагедията, която я измъчваше, бе невъзможно, особено с войниците в броня, които стояха на стража почти навсякъде. Убиецът може и да не беше убил Аяки, но бе нанесъл други загуби. Измъчена и потънала в нещастието си, Мара не можеше да намери мир между стените на собствения си дом.

Кевин реши да иде при Аяки. В един заслонен двор, далече от погледите на домашните слуги, учеше момчето как да се бие с нож. Можеше да е забранено роб да борави с оръжия, но в имението на Акома никой нямаше да се намеси. Като истински цурани, всички извръщаха очи от това поредно нарушение на протокола. Верността на Кевин бе доказана, а и той бе преценил, че момчето може да престане да пищи от лоши сънища, ако научи няколко хитрини в самозащитата.

Но днес, когато Кевин пристигна с откраднат от кухнята нож в ръка и с наследника на Акома по петите, дворът не беше пуст. Кейоке седеше под сянката на дървото уло, с два дървени меча на коленете. Видя Кевин, видя и ножа и се усмихна като никога.

— Като ще тренираш младия воин, някой би трябвало да е наблизо и да се погрижи работата да се свърши както трябва.

Кевин се ухили.

— Куцият да води сакатия? — Разроши тъмната коса на Аяки и се засмя. — Какво ще кажеш, малък тигре, за идеята да напердашиш двама старци?

Аяки отвърна с боен вик на Акома, който накара чулите го слуги да хукнат за прикритие.

Мара чу вика от самотното кътче в градината с кекали, където се бе оттеглила. Ъгълчетата на устните й се извиха в съвсем лек намек за усмивка и застинаха. Тъгата й не се разсея. Слънцето биеше безмилостно и изсмукваше живота и цвета от поляната. Храстите изглеждаха сиви на яркия блясък, тъмносините цветове — овъглени от горещината. Мара крачеше по алеите и пръстите й си играеха с червените пискюли на халата й. Почти чуваше призрака на Накоя зад себе си.

„Дъще на сърцето ми — сякаш шепнеше старата жена, — глупава си, и трижди за съжаление, че си решила да родиш дете от Кевин. Всеки ден ще се върне пратеник от брачния посредник с вест от Камацу. Смееш ли да влезеш в брак със сина на почетен дом, докато носиш бебе на роб? Направиш ли го, ще посрамиш непоправимо името на Акома“.