Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
Двайсет и седем добри воини от почетната й гвардия бяха мъртви. Люджан беше загубил други дванайсет по време на спасяването й, а Кевин сигурно никога вече нямаше да може да ходи, без да накуцва.
Цената беше твърде висока.
Мара стисна устни и стисна и ръката на Кевин, който бе устоял твърдо като всеки от воините й. Не усещаше камъните под стъпалата си, нито забелязваше ръката на Люджан, която от време на време я подкрепяше. Едва забелязваше и идващите и заминаващи патрули съгледвачи, които непрекъснато обхождаха околните гори и оглеждаха за врагове. Мислите й кръжаха само около срама от собствената й лъжлива гордост. И се питаше, отново и отново, какво ще каже на Аракаси.
Луната се скри. Под Дърветата стана толкова тъмно, колкото беше и в сърцето на Мара.
На границата на имението я очакваше друг патрул, със запалени факли. Мара беше толкова уморена, че в първия миг не осъзна колко необичайно е присъствието на този допълнителен отряд. Люджан заговори с Патрулния водач и щом чу името на Аяки, тя се смрази.
— Какво се е случило със сина ми?
Люджан я хвана здраво за раменете.
— Жив е, господарке.
Това уверение не намали тревогата й. Ужасена, че Тасайо може да не се е ограничил с нападението в горската долчинка, Мара попита настойчиво:
— Имаше нападение над дома ми, така ли?
— Милейди, беше изпратен убиец. — Патрулният водач се поклони сковано. Обучен на краткост от Кейоке, поднесе новината като боен доклад. — Аяки е леко ранен, но иначе е невредим. Загинаха трима души, сред тях Накоя, Първата съветничка, убита при защита на детето. Няма никакви следи за други врагове. Убиецът явно се е промъкнал сам. Кейоке подсили всички патрули и ни прати да подсилим ескорта ви.
Но Мара не чу подробностите, освен че Аяки е ранен и че Накоя, която й беше като майка, е мъртва. Коленете й омекнаха, умът й беше толкова стъписан, че не можеше да мисли. Не усети, когато Люджан я хвана, за да не падне. Чу, но не разбра думите, когато нареди на Патрулния водач да изпрати бегач за носилка.
Накоя беше мъртва, а Аяки ранен. Имаше нужда от прегръдката на Кевин и утехата на обичта му в този кошмар. Но той лежеше в носилката, в безсъзнание от упойващия цяр.
Нощта й се стори горчиво пуста. Бедата като че ли дебнеше невидима в тъмното, а пътят през собствената й молитвена порта изглеждаше застрашаващ с неназовима опасност.
— Трябва де се прибера у дома — каза тя вяло.
— Господарке, ще те отведем колкото може по-бързо.
Без да дочакат да дойде носилката, закрачиха към къщата на имението.
Мара стъпваше забързано, изтръпнала и невярваща. Накоя беше мъртва. Това й се струваше невъобразимо. Може би трябваше да заплаче. Вместо това само местеше единия си крак пред другия, без да вижда нищо. Знаеше, че Патрулният водач описва подробно нападението на убиеца на Люджан, но в главата си чуваше само гласа на Накоя, който я гълчеше и гълчеше за нейната глупост, суетност и безразсъдна упоритост.
Аяки беше ранен:
Сърцето й плачеше от ярост, гняв и тъга, че едно толкова малко същество може да бъде застрашавано от машинациите на Великата игра. Мислите й бяха богохулни: Кевин беше прав — убийствата за политически изгоди бяха безсмислена жестокост. Усетът й за фамилна чест открито воюваше с болката й. Тасайо на косъм не беше успял да сложи край на родословието на Акома за един-единствен ден!
Мъдростта на Кейоке, куражът на Накоя, презрението на един роб към благоприличието: само тези неща бяха спасили дома й от пълно унищожение. Минванаби почти бяха изпълнили кръвната си клетва към Туракаму. Мраз я прониза до костите. Спомни си стрелите, засъскали над главата й, докато Кевин я събаряше на земята. Заситни още по-бързо. Носилката най-сетне ги пресрещна и Люджан я хвана под мишниците и я качи в нея.
Кейоке я посрещна намръщен и с броня. Беше сложил и стария си шлем, без пера, и мечът бе на кръста му.
Мара изскочи от носилката, хвърли се в прегръдката на стария воин и притиснала буза до коравата му броня, се помъчи да надвие сълзите си.
Кейоке стоеше твърдо на патерицата си. Погали я по косата.
— Мара-ани — промълви с дълбок глас, както баща щеше да се обърне към любима дъщеря. — Накоя умря храбро. Ще бъде възпявана в залите на Туракаму с всички почести на воин и ще направи гордо името Акома.