Слуга на Империята

Мара потисна дълбокия си хлип.

— Синът ми — изохка тя. — Как е синът ми?

— Ще отидем веднага да го видим — каза старият съветник. — Сега спи, Джикан го наглежда. Загубил е доста кръв, но ще се оправи бързо. Не можахме обаче да го спрем да плаче.

— Кевин — каза тя трескаво. — Искам да го донесат в покоите ми и там да се погрижат за него.

— Господарке — заяви Люджан. — Вече си позволих да наредя същото.

Параваните на личните й покои бяха широко отворени и десетина въоръжени воини стояха на стража. Аяки спеше, почти потънал в море от възглавници, около врата му беше стегната бяла превръзка. Мара падна на колене до сина си. Погали го и се изненада колко е горещ. След това, нежно и предпазливо, го вдигна и го прегърна. И изведнъж изгуби всякакъв контрол и сълзите й потекоха по бузката му.

Офицерите й извърнаха лица, твърдо решени да не видят срама й, а Джикан стана тактично, за да напусне.

Мара го погледна през сълзи и каза с разтреперан глас:

— Остани. Останете всички. Не искам да съм сама.

По-късно, след като сложиха Кевин на постеля до Аяки, Мара заповяда да угасят лампите. Освободи Кейоке, Джикан и Люджан за отдавна заслужения им отдих и пазена от стража воини на всеки вход към дома й, седна в мълчаливо бдение над двамата си любими. Помисли и съвсем ясно разбра как егоизмът й я беше тласнал до почти пълен провал. Арогантното й домогване до трона на Боен вожд на клан вече приличаше на идиотски акт.

Не се съблече за лягане, макар лечителят, който минаваше периодично да прегледа подопечните си, да я умоляваше да вземе упойващ цяр, за да й донесе отдих. Не искаше забравата на съня. Вина тежеше на сърцето й и твърде много мисли — на ума й. На разсъмване събра кураж, надигна се вдървено от възглавниците и напусна стаята и любимите си. Сама, наблюдавана само от пазещите я войници, тръгна като призрак по смрачените коридори към детската, където тялото на жената, която я беше отгледала, бе положено на почетно ложе.