Сянката на планината

Той избърса уста със салфетка, обърна се към мен, а бледозелените му очи откровено се

взряха в моите.

— Ако имаше трети руснак, щях да си тръгна — рече. — Всички ги е страх от руснаци.

Дори самите руснаци се страхуват от своите. Аз съм руснак, можеш да си сигурен в това.

— Защо ви уволни Скорпиона?

— Виж, той ти е приятел…

— А също и луд. Кажи ми.

— Нещо е откачил заради някакво си проклятие на светец. Аз лично, ако някой ме

прокълне, щях да го пречукам на място или да го принудя да вдигне проклятието. Ама съм

руснак, ние другояче гледаме на нещата.

— И какво стана?

— Бившият ми шеф, твоят приятел, нае опитвани на храната.

— Опитвани на храната ли?

— Всъщност срещал ли си някога опитвач на храна?

— Не, Олег, но ти си срещал, нали?

— Индийчета. Свестни хлапета. Опитват храната му преди него, да е сигурен, че не е

отровена.

Знаех, че в орловото гнездо на Скорпиона не върви на добре. Близнака се бе свързал с

мен, но аз не взех насериозно вманиачаването на Скорпиона по това проклятие. Ако

казаното от Олег бе вярно, значи Скорпиона яко го беше загазил. Той беше свестен човек, изпаднал в кофти ситуация — момент, когато трябва да се намесят приятелите.

Ала адресът на Конканън пареше в джоба ми и аз само убивах време в „При Леополд", очаквайки полунощ, затова не отчетох проблемите на моя приятел.

— Сам ли напусна, или те уволниха?

— Заявих, че няма да позволя деца да опитват храната му. Предложих му сам да я

опитвам, аз вечно съм гладен, но той не прие добре критиката и ни уволни и двамата.

— А кой ви плати да дойдете тук тая вечер и да създавате проблеми?

— На него платиха, не на мен — отвърна. — Покани ме да пием по едно за довиждане.

Съгласих се с надеждата, че няма повече да го виждам. А после на път за насам ми каза, че

имал поръчка да разпердушини някакъв французин в бара.

— И реши да му правиш компания?

— Реших, че ако не го наглеждам, тоя боклук ще вземе да убие някого и ще ми прецака

визата.

— Хуманист си ти — рекох.

— Ти кой си бе, да ми даваш оценки?

Усмихваше се, дружелюбен като кученце. И пак беше прав, а щом някой е прав, това е

положението.

— Майната ти — казах. — Ако си дошъл да се разправяш с приятеля ми, първо трябва да

минеш през мен.

— Как добре те разбирам! — възкликна Олег и ме смути с изказването си.

— Какво?

— Напълно те разбирам! — провикна се той. — Дай да те прегърна!

Издърпа ме да стъпя на крака — бе по-силен, отколкото мислех — и ме прегърна.

Съдбата никога не се бие честно. Съдбата те дебне. Светът се разпадна в езера от време

и всяко езеро, в което потъвах, ме отнасяше все по-назад към дивата нежна прегръдка на

изгубения ми брат в Австралия.

Откопчих се от него и седнах. Той вдигна ръка да поръча още бира, но го спрях.