Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
направиш някой грандиозен цирк, че да им спечелиш пак неуважението.
— Знам — отвърна той умолително. — Ама какъв?
Един мъж дойде до масата ни. Беше висок и плещест, с ниско подстригана руса коса и
много къс нос, който правеше лицето му толкова плоско, сякаш бе двуизмерно.
Когато висна над нас, забелязах, че носът му е смачкан — чупен толкова пъти, че
хрущялът се бе разрушил. Или хич не умееше да се бие, или толкова пъти бе влизал в тежък
бой, че законът за средните стойности бе турил на негово място отпечатък от палец.
Така или иначе гледката над масата ни не беше красива.
— Как можеш да седиш до този гнусник? — попита ме той.
— Викат му гравитация — отвърнах. — Провери го, като ти се отвори свободен
следобед.
Той се обърна към Дидие.
— Иде ми да повърна от теб! — изсъска грамадата.
— Давай де — рече Дидие. — Случва се.
— А да ти размажа физиономията? — попита високият, издал челюст като лопата.
— По-полека, че гаджето ми е кибритлия — предупредих.
— Майната ти! — отсече едрият.
Още един мъж стоеше малко по-далече от нас. Задържах го в периферията на зрението
си и се съсредоточих върху разплесканата луна, увиснала над нашата маса.
— Ти знаеш ли какво ги правим такива като теб в Ленинград? — попита високият
Дидие.
— Същото, което правите с такива като мен навсякъде — отвърна спокойно Дидие, облегна се назад и пъхна ръка в джоба на сакото си. — Докато ние не ви спрем.
Ленинград. Руснаци. Рискувах да огледам по-ясно втория мъж, застанал няколко крачки
по-назад. Носеше тънка черна блуза като приятеля си. Късата му кестенява коса бе
разрошена, бледозелените му очи искряха, а изразителните му устни непринудено се извиха в
усмивка. Беше заврял палци в гайките на избелелите си джинси.
Бе по-сух и по-бърз от приятеля си, и далече по-спокоен. Това го правеше най-опасния
човек в бара, ако не броим Дидие, защото всички останали, включително аз, избухвахме. Той
ме погледна, взря се в очите ми и весело се усмихна.
Пак погледнах мъжа, затулил с лицето си няколко лампи на тавана.
— Я да те видим колко струваш! — кресна високият руснак и се тупна в гърдите. — Да
се бием!
Клиентите припряно опразниха съседните маси. Високият руснак сбута настрани
освободените маси и столове и застана там, предизвиквайки Дидие.
— Ела ми тука, дребосък! — подвикна той подигравателно. Дидие си запали цигара.
— Гнус и мерзост! — кресна високият руснак. — Гейче еврейче! Гей чифут! Най-
гадният педал!
Сервитьорите изчакваха по-надалече, готови за скок, ако крясъците преминеха в бой, но
никой не искаше да скочи пръв и да отнесе тупаника на грамадния сърдит руснак.
— Ела ми бе, дребосък!
— Ей сега — отвърна Дидие, най-спокойно. — Само да си допуша Цигарата.
„Е сега си такова мамата", помислих и знаех, че не съм единственият в „При Леополд", на когото му бе минало през главата. Дидие издиша доволно дима и леко тръсна пепелта в
стъкления пепелник.
В тишината спътникът на руснака чевръсто се доближи до мен и посочи с длан съседния
стол.
Добро хрумване от негова страна. Докато се приближаваше, се облегнах на стола си, посегнах с дясната ръка зад гърба си и стиснах единия от ножовете.
— Свободно ли е? — попита той дружелюбно. — Приятелят ви може би ще се забави
още минута, докато си допуши цигарата, а предпочитам да седна, ако нямате нищо против.
— Това е свободна страна, Олег — отвърнах. — Затова и живея тук.
— Благодаря. — Той се настани удобно до мен. — Ей, не се засягай, ама това не е ли
клише? Щом съм руснак, значи се казвам Олег, така ли?
Прав бе. А щом някой е прав, значи е прав, дори и когато се каниш да го намушкаш в
бедрото.
— Казвам се Лин — отвърнах — и не знам дали ми е приятно да се запознаем.
— И аз така — отвърна той. — Аз съм Олег.
— Ти ебаваш ли се?
Още стисках ножа.
— Не — разсмя се той. — Действително така се казвам. А на твоя приятел еврейския
гей ей сега ще му скъсат гъза от шутове.
И двамата обърнахме очи към Дидие, който оглеждаше цигарата си като следовател
улика.
— Залагам на евреина — казах.
— Сериозно?
— Винаги залагам на евреина.
— Колко залагаш? — попита той с широка усмивка и очите му светнаха дяволито.
— Всичко, което имам у мен. Колко е това всичко?