Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— К’во ще кажеш? — попита ме Лиса. Очите й блестяха през розовия филтър на опиянението.
— Заинтересован съм.
Мислите ми се завъртяха около възможните допълнителни ползи от това предложение. Някои бяха очевидни. Кинаджиите си живееха доста охолно, летяха често и вероятно от време на време щяха да им трябват долари и документи на черно. Ясно ми беше, че работата с прослушванията е важна за Лиса. Само по себе си това беше причина да се ангажирам. Тя ми харесваше и се радвах, че и тя ме харесва.
— Добре — заключи Калпана, отвори вратата и излезе на паркинга. Върнахме се в хотелското фоайе, и тримата скрили очите си зад слънчеви очила. Ръкувахме се на същото място, където се срещнахме преди половин час.
— Вие обядвайте, а аз се връщам на снимачната площадка — каза тя. — В балната зала сме. Когато се нахраниш, последвай кабелите и ще ме намериш. Ще те запозная с хората и можеш да започнеш веднага. Трябват ни няколко чужденци за утрешните снимки, тук. Двама мъже и две мадами, йаар. Руси, шведски тип, ако успееш да намериш. Хей, това беше кашмирски хеш, на! Лин, ние с тебе чудничко ще се разберем. Чао! Чао, бейби.
В ресторанта двамата с Лиса напълнихме чиниите си с връх и седнахме обърнати към морето да ядем.
— Калпана е готина — каза ми тя между хапките. — Адски е саркастична понякога и е страшно амбициозно момиче, недей да бъркаш за това, но е пряма и истински приятел. Когато ми каза за тази работа с прослушванията, веднага се сетих за теб. Помислих си, че ти може би… ще се справиш…
— Благодаря. — Погледнах я в очите. Опитвах се да разчета мислите й. — Признателен съм ти. Искаш ли да си мой партньор в това?
— Да — отвърна бързо тя. — Надявах се… Надявах се, че ще искаш.
— Можем да си поделим работата — предложих. — Не мисля, че ще имам проблеми с набирането на чужденци за снимки, но не ми се занимава с останалото. Ти можеш да го вършиш, ако искаш. Можеш да организираш превоза им, да се грижиш за тях на снимачната площадка, да им плащаш и прочие. Аз ще ги навивам, оттам нататък ги поемаш ти. Ще се радвам да работя с теб, ако те интересува.
Тя се усмихна. Усмивката й беше добра — от онези, които ти се иска да съхраниш.
— С най-голямо удоволствие — отвърна тя възторжено и се изчерви под загара. — Наистина имам нужда да се заема с нещо, Лин, и мисля, че съм готова. Когато Калпана ми подметна за това с кастинга, исках да се хвана веднага, но много се притеснявах да се заема сама. Благодаря ти.
— Няма защо. Как върви между теб и Абдула?
— Мммм — промълви тя, докато дояждаше хапката си. — Аз не работя, ако ме разбираш, и това е много. Не работя в Двореца и не се друсам. Той ми даде пари. Много пари. Не знам откъде ги има. Не ми пука. Не бях виждала толкова пари накуп, откакто съм жива. В сейф са, в метален сейф. Той ми ги даде и ме помоли да му ги пазя и да харча от тях, когато имам нужда. Беше много страшно, като… Знам ли… все едно това е завещанието му или нещо такова.
Вдигнах несъзнателно вежда, озадачен. Тя улови физиономията ми, поразмишлява и откликна:
— Лин, имам ти доверие. Ти си единственият в този град, на когото имам доверие. Странно, Абдула е този, който ми даде пари и въобще, и мисля, че го обичам по някакъв налудничав начин, но му нямам доверие. Не е ли ужасно да кажеш такова нещо за мъжа, с когото живееш?
— Не.
— Ти имаш ли му доверие?
— Бих му поверил живота си.
— Защо?
Поколебах се. Думите така и не ми идваха. Нахранихме се и се облегнахме назад, загледани в морето.
— Преживели сме някои неща — заговорих след малко. — Но не е само това. Имах му доверие още преди всички те да се случат. Не знам на какво се дължи. Сигурно един мъж се доверява на друг, когато открива в него достатъчно от себе си. Или може би, когато вижда у него качества, каквито мечтае да притежава.
Умълчахме се — и двамата бяхме тревожни и упорито изкушавахме съдбата, всеки по свой си начин.
— Готова ли си? — попитах я. В отговор тя кимна. — Хайде на кино.
Последвахме черните ластари на кабелите, излизащи от фургоните генератори пред хотела. Те ни отведоха през един страничен вход и покрай цяло шествие от суетящи се асистенти до банкетната зала, наета за снимките. Помещението беше пълно с хора, мощни прожектори, ослепителни рефлекторни панели, камери и купища оборудване. Секунди след като влязохме, някой извика „Тишина, моля!“ и започна шумен музикален спектакъл.