Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Видя ли го отново някога?
— Да. Да, видях го. Поредният завой на съдбата ме върна в Генуа близо петнайсет години по-късно. Вървях по същия пясъчен булевард, където той ме учеше да чета Рембо и Верлен. И го видях. Седеше с група мъже на неговата възраст — тогава вече беше прехвърлил шейсетте, и гледаха двама дядовци, които играеха шах. Беше със сива жилетка и черен кадифен шал, въпреки че денят не беше студен. Косата му беше опадала. Сребърната корона от коса… я нямаше. Лицето му беше хлътнало, а кожата — неприятно петниста, като че оздравяваше от тежка болест. А може би умираше от нея. Не знам, подминах го с извърната глава, за да не ме познае. Дори се прегърбих и тръгнах с някаква странна походка, за да се прикрия. В последния момент погледнах през рамо и го видях да се тресе от кашлица, закрил уста с бяла кърпа. Стори ми се, че по бялата кърпа имаше кръв. Ускорих ход, все повече и повече, и накрая побягнах като човек, обзет от ужас.
Отново се умълчахме и оставихме очите ни да блуждаят из тълпите — проследявахме ту някой мъж със син тюрбан, ту жена с черно фередже, було и чадор.
— Знаеш ли, Лин, живях живот, който мнозина биха нарекли покварен. Вършил съм неща, които можеха да ме вкарат в затвора, и такива, заради които в някои страни биха ме екзекутирали. Извършил съм много неща, с които мога да кажа, че никак не се гордея. Но през целия си живот съм извършил едно-единствено нещо, от което наистина се срамувам. Подминах с бързи стъпки този велик мъж, а имах достатъчно пари, достатъчно време и достатъчно добро здраве, за да му помогна. Подминах го не защото се чувствах виновен, че съм му откраднал парите. Не и защото се страхувах от болестта му или от задълженията, които можеха да ме натоварят. Подминах този добър, великолепен човек, който ме обичаше и ме научи да обичам, просто защото беше стар… Защото вече не беше красив.
Той обърна чашата си, огледа празната й вътрешност и я постави на масата толкова леко и внимателно, сякаш можеше да гръмне.
— Merde! Да пием, приятелю! — извика той най-сетне, но ръката ми спря неговата, когато понечи да извика сервитьора.
— Не мога, Дидие, имам среща с Лиса в „Морската скала“. Тя ме помоли да отида там. Трябва да тръгвам, ако искам да стигна навреме.
Той стисна зъби и премълча нещо — може би молба или друго признание. Още не бях пуснал ръката му.
— Виж, ела и ти, ако искаш. Не е среща на четири очи и ще е приятно да се разходим до „Джуху“.
По устните му бавно плъзна усмивка и той измъкна ръката си изпод моята. Без да откъсва поглед от очите ми, вдигна един пръст във въздуха. Сервитьорът дойде. Без да го поглежда, Дидие поръча още едно уиски. Когато си платих и излязох на улицата, той пак кашляше, сгърбен над масата и стиснал чашата с ръка.
Преди един месец си бях купил мотор „Енфийлд Булет“. Вкусът на адреналина на две колела, който усетих в Гоа, не ми даваше мира. Най-сетне се предадох и отидохме с Абдула при монтьора, който обслужваше неговия мотор. Монтьорът, тамил на име Хюсеин, обичаше моторите, обичаше и Абдула почти колкото тях. „Енфийлдът“, който ми продаде, беше в идеално състояние и нито веднъж не ме разочарова. Викрам толкова се впечатли от него, че след по-малко от седмица си купи същия от Хюсеин. Понякога карахме заедно — Абдула, Викрам и аз — редом и ухилени срещу Слънцето.
Онзи следобед, след като оставих Дидие в „При Леополд“, карах бавно, давайки си време и пространство да помисля. Карла беше напуснала къщичката на плажа Анджуна. Нямах представа къде би могла да е. Ула ми каза, че е престанала да й пише, и нямах причини да се съмнявам, че ме лъже. Значи Карла беше заминала и нямаше как да я намеря. Всеки ден се будех от сън за нея, с мисъл за нея. Всяка нощ заспивах, прободен в гърдите от ножа на съжалението.
Докато пътувах, мислите ми се отнесоха към Кадербай. Той явно беше доволен от нишата, която запълвах в неговата мафиотска мрежа. Следях движението на контрабандното злато през вътрешните и международните летища, обменях парични суми с агенти на петзвездни хотели и уреждах закупките на паспорти от чужденци — все задачи, които един гора би изпълнявал по-успешно и по-незабележимо от индиец. Това, че биех на очи, бе странна и иронична форма на камуфлаж. В Индия чужденците ги зяпаха. Някъде по време на петте милиона години история тази култура бе решила да се раздели с нехайния незаинтересован поглед. Когато пристигнах в Бомбай, ме оглеждаха с погледи, вариращи от влюбено блеене до свирепо опулено вторачване. В това нямаше никаква злонамереност. Втренчените очи, които ме откриваха и проследяваха навсякъде, бяха невинни, любопитни и почти винаги дружелюбни. Това интензивно наблюдение си имаше и добрите страни — през повечето време хората ме зяпаха какъв съм, а не какво правя. Зяпаха толкова упорито, че чужденците ставаха невидими. Затова аз влизах и излизах от туристически агенции и грандхотели, офиси на въздухоплавателни и бизнес компании и всяка моя стъпка бе проследявана от очи, които виждаха мен, а не престъпленията, които извършвах в служба на великия Хан.