Господарка на Империята

Теренът започна да се издига. Мара се хвърли нагоре и се препъна. Падна лошо. Меч проряза въздуха, където беше допреди миг тялото й, и воинът изруга.

Мара се претърколи по сухите листа. Бронята й пречеше, а мечът на кръста й, който така и не бе помислила да захвърли, се закачи в някакъв храст и я задържа.

Погледна замаяна нагоре в зеленината и петната ярко небе между тях. Над нея се извиси лицето на враг, в кошмарно приятелски цветове. Мара видя как мечът се надигна, за да посече и да я довърши. Нямаше дъх, за да извика, можа само да се замята в напразно усилие да се измъкне.

В този миг воинът, който тичаше на крачка по-назад, ги настигна. Мечът му се вдигна и падна малко по-бързо, за част от секундата… А плътта, която посече, беше на врага.

Мара изхлипа и едва след като издъхващият се свлече върху краката й, осъзна, че не всичката зелена боя крие предатели. Едно познато лице бе оцеляло, с кръв от рана на бузата.

— Ксаному! — извика тя. — Благословени богове!

Той избута трупа настрани, дръпна я бързо да се изправи и я бутна напред.

— Хайде, господарке — изхриптя задъхано. — Намери чо-джа. Ще забавя враговете.

Тя искаше да го похвали, за да разбере благодарността й. Но не можеше да си поеме дъх.

— Милейди, върви! Идат още, а само аз съм да ги задържа.

Мара се обърна рязко, заслепена от сълзи. Мечтата на Ксаному да я види спасена беше напразна надежда: насекомоподобните нямаше да се бият. Бяха обвързани от договора на Събранието и със сигурност вече знаеха за противопоставянето й на едикта на Великите.

Все пак затича. Алтернативата беше да я заколят на място — двама грамадни воини прегазиха през храстите и скочиха срещу Ксаному.

Борбата бе кратка, едва ли повече от пет-шест удара. Ксаному падна, дал живота си, за да спечели на господарката си още няколко крачи през леса. Дърветата оредяваха, помисли Мара… Или просто й се виеше свят, преди да падне в несвяст?

Примига, за да махне сълзите и потта от очите си — и мракът се надигна като черна стена, за да я погълне.

Тя замахна с ръка, за да се задържи, да го прогони — и ноктите й остъргаха по хитин.

Чо-джа! Беше стигнала до могилата. Обкръжаваха я черни тела и я изтласкваха нагоре от всички страни. Мара ахна задъхана, оказала се в безпомощен плен. Тези не бяха воини, а работници, стегната в плътно ядро група събирачи на храна, които се връщаха към кошера си.

Заговори задъхано:

— Вие… сте обвързани… да се подчините… на едикта… на Събранието! Не трябва… да се биете!

Чо-джа я пренебрегнаха. Бездруго не можеха да се бият, след като бяха работници, а не специализирани за бой. Не носеха никакви оръжия или сечива. Но докато се стягаха още по-плътно около Мара, а преследвачите й изскочиха от дърветата, тя осъзна: насекомоподобните не можеха да се бият, а само да умрат.

Врагове връхлетяха. Мечове блеснаха в късната следобедна светлина и посякоха закрачил в процесията работник.

Съществото падна без звук и зарита от болка. Сякаш едва сега осъзнали заплахата, останалите работници се скупчиха още по-плътно около Мара и я понесоха като плавей, подет от течение. След секунди могилата на кошера се извиси пред тях и се спуснаха в мрака.