Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Сарик пристъпи пред господарката си, която бе плувнала в пот под бронята. Беше я носила достатъчно добре, но кожата й беше ожулена лошо от вървенето с нея. Въпреки това упорито поддържаше външно самообладание и посегна за меча си.
Сарик сграбчи ръката й да я спре и заговори бързо:
— Не, господарке. Ако ни нападнат, трябва да бягаш и да се скриеш в кошера. Запази меча за себе си, за да се пронижеш на него, ако се наложи. Но да се опиташ да се биеш ще е глупост. Нямаш подготовка, господарке. Ще те посекат още с първия удар.
Мара го погледна строго.
— Ако трябва да бягам, ти ще дойдеш с мен. Накоя не те обучи за поста само за да те похабим в бой.
Сарик сви рамене.
— Посичане от меч ще е по-милостиво от магическо заклинание.
Не се заблуждаваше. Малката им бързо подвижна група можеше да се е измъкнала от погледа на Събранието, но това нямаше да продължи дълго. Но за да остане недостижима за чародейно възмездие, господарката му трябваше да оцелее и да стигне до убежището на тунелите на чо-джа.
Мара се опитваше да не мисли като него за Великите. Допуснеше ли в мислите си тези страхове, със сигурност щеше да рухне и да заплаче: за Люджан и Ириланди, може би вече мъртви с всичките й войски. За Кейоке, Силов водач Суджанра и Инкомо, единствените, останали й от старата гвардия, които бяха оставени за стръв с носилката й, пожертвани за заблуждение и със саможертвата им — последната надежда за Джъстин.
Само боговете знаеха къде беше Хокану сега. Не можеше да понесе мисълта, че и той може да е загинал по ужасен начин. Най̀ я плашеше въпросът, който смътно глождеше ума й: това, че Джъстин можеше наистина да оцелее и да претендира за наследството на златния трон, но с цената на живота на всички, които е обичала.
Прехапа устна и мобилизира волята си, за да не затрепери.
Чу се пращене на клони и стъпки. Приближаваха се. Дирята, оставена от групата й, лесно можеше да се различи, тъй като не се бяха грижили да се прикриват. След като бяха навлезли дълбоко в леса, бяха сметнали бързината за най-важното.
Така поне беше решил смаленият й съвет и сега плащаха за погрешното решение.
Ударен водач Азавари прецени възможностите и реши.
— Развърнете се — нареди тихо на воините. — Не им давайте плътен фронт за атака. Нека де е мъж срещу мъж и объркващо, за да скрием бягството на господарката колкото може по-дълго.
Пръстите на Сарик се стегнаха на ръката на Мара.
— Хайде — прошепна в ухото й. — Да тръгваме.
Тя се възпротиви, забила крака в земята и упорита.
След това съгледвачът отзад се надигна и извика радостно:
— Наши са! — Засмя се облекчено и посочи една зелена броня, която се мярна и изчезна сред дърветата.
Мъжете, които бяха започнали да се разпръсват, се отдръпнаха назад в ядро. Мечовете се хлъзнаха обратно в ножниците и в сянката на дълбокия лес блеснаха усмивки. Някой плесна с ръка по бронираното рамо на друг и се чу залогът:
— Десет на едно, че старият Кейоке е надделял и е пратил подкрепления!
— Тихо! — изхриптя Ударният водач. — Стегнете строя и мълчете.
Строгостта на Азавари напомни: все още бяха в голяма опасност. Новодошлите можеше да носят лоша новина.
Редиците на воините вече се появиха, крачеха отривисто през леса. Изглеждаха свежи. Бронята им беше безупречна. Мара се бореше с нуждата да седне на земята и да открадне миг на отдих, докато двата отряда си разменят вести и се престроят.
Но желязната хватка на Сарик я задържа изправена на отеклите й схванати крака.
— Нещо не е наред — промърмори той. — Бронята. Нещо в подробностите не е наред.
Мара се вцепени. Присви очи и заоглежда лицата. Настръхна. Всички мъже бяха напълно непознати. Но пък хората й често не се познаваха лично, след като войските й бяха станали огромни през годините.
Сарик, който освен другите си качества никога не забравяше лица, изсъска:
— Познавам ги! Тези бяха на Минванаби.
Идващата към тях сила наброяваше трийсет души и се приближаваше в строй. Силовият водач на отряда вдигна ръка в приятелски поздрав и извика Ударния водач на Мара по име.
Мара погледна Сарик. Лицето й беше пребледняло. Дори устните й бяха побелели.
— Минванаби?
Сарик кимна.
— Ренегати. Онези, които така и не се заклеха пред натамито на Акома. Тъмнокожият с белега на бузата: него не мога да сбъркам.
Мара си спомни онзи мекосърдечен миг на съжаление. Сега й се отплащаха с предателство за милостта, тласнала я да остави тези мъже да си отидат свободни. Имаше по-малко от секунда, за да вземе решение, защото тези воини след пет стъпки щяха да са сред защитниците й, опасни като пепелянки в сменената си униформа.