Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Страхът отскочи толкова нависоко, че погълна всичко останало и напъна да събори оградата. Могедиен се разтрепера. Нинив и Елейн гледаха Егвийн, сякаш я виждаха за пръв път. Светлина, да не би да очакваха, че ще се държи любезно с една Отстъпница? Сорилея щеше на кол да я набучи, за да я накара да си подвие опашката, стига преди това да не й прережеше гърлото, без да му мисли.
Егвийн пристъпи към Могедиен. Жената беше по-висока от нея, но се присви и изпусна подноса с чашите и каната.
— Денят, в който те хвана в една лъжа, ще бъде денят, в който лично ще те убия — студено каза Егвийн. — Сега. Мислила съм за пътуване от едно място на друго с пробиване на дупка, така да се каже. Дупка през Шарката, така че да няма разстояние между едното място и другото. Как би подействало това?
— Лошо, както за теб, така и за всяка жена — отвърна бързо Могедиен. Страхът ясно се четеше на лицето й. — Така Пътуват мъжете. — Главната буква се долови ясно — тя говореше за един от отдавна изгубените Таланти. — Ако ти се опиташ, ще бъдеш засмукана в… Не знам точно какво е. В пространството между нишките на Шарката навярно. Не мисля, че ще преживееш много дълго. Знам, че никога няма да се завърнеш.
— Пътуването — промърмори с отвращение Нинив. — Ние никога не сме се сещали за Пътуването!
— Да, не сме. — Елейн не изглеждаше да е много по-доволна от себе си. — Чудя се за какво ли още не сме се сетили.
Егвийн не им обърна внимание.
— Тогава как? — попита тя тихо. Тихият глас винаги беше по-добър от викането.
Могедиен трепна, сякаш й бяха креснали.
— Правиш двете места в Шарката да станат еднакви. Мога да ти покажа как. Иска се малко усилие, заради… гердана, но мога да…
— Така ли? — каза Егвийн и прегърна сайдар и запреде потоци на Дух. Този път не се опитваше да докосне Света на сънищата, но очакваше да се получи почти същото, стига да подейства. Това, което се получи, се оказа различно.
Тънката завеса, която изтъка, не заблещука и се задържа само за миг преди да се раздере на една права черта, която изведнъж се превърна в резка от сребристосиня светлина. Самата светлина бързо се ушири — или може би се извърна — на нея точно така й се стори — в… нещо. И там, в средата на пода, се появи… праг, който нямаше нищо общо с призрачната гледка, която тя бе получила към Тел-айеран-риод от шатрата си, вход, отварящ се към обгорена от слънцето земя, спрямо която и най-жестоката суша тук изглеждаше злачна. Стръмни канари се извисяваха над прашна низина, покрита с жълтеникава спечена глина, прорязана от цепнатини и осеяна нарядко с ниски криви храсталаци, които изглеждаха трънливи дори отдалече.
Егвийн едва не зяпна. Това беше самата Айилска пустош, по средата на пътя между твърдината Студени скали и долината на Руйдийн, място, където никак не беше вероятно да се намери някой, който да види — или да пострада; предпазните мерки на Ранд с неговата специална стая в Слънчевия палат я бяха подсетили и тя да приложи своите — но се беше надявала само да я зърне и очакваше да я види през блещукаща завеса.
— Светлина! — изпъшка Елейн. — Знаеш ли какво направи току-що, Егвийн? Знаеш ли? Мисля, че ще мога да го направя. Ако повториш вътъка още веднъж, сигурна съм, че ще го запомня.
— Какво да запомниш? — почти проплака Нинив. — Как го направи ли? О, проклета да е тази моя преграда! Елейн, сритай ме по глезена. Моля те!
Лицето на Могедиен се вкамени; несигурността протече през гривната също тъй силно като страха. Прочитането на чувствата съвсем не беше като четенето на думи, изписани на лист, но тези две бяха ясни.
— Кой… — Могедиен облиза устни. — Кой те е научил на това?
Егвийн се усмихна с усмивката, която толкова често беше виждала у Айез Седай; поне се надяваше, че ще изглежда загадъчна.
— Никога не бъди съвсем сигурна, че вече не знам отговора — каза тя хладно. — Не забравяй. Само веднъж да излъжеш… — Изведнъж й хрумна как би трябвало да звучи това в ушите на Нинив и Елейн. Те бяха пленили Отстъпницата, те я бяха държали като своя пленничка при най-невъзможни обстоятелства, измъкнали бяха от нея каква ли не информация. Извърна се към тях и се засмя съжалително. — Наистина съжалявам. Нямах намерение да се налагам.
— Че защо трябва да съжаляваш? — отвърна й Елейн с широка усмивка. — Ти би трябвало да се наложиш, Егвийн.