Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Богове на клана ми! Ти си глупак, Джосуа! Мислиш ли, че ме интересува в каква къща живея? — Тя го целуна и се притисна към него. — Глупак, глупак, глупак! — Горещият й дъх докосна лицето му.
Не говориха повече. Звездите блещукаха в небето и реката им пееше.
Деорнот се събуди на разсъмване — събуди го плачът на Лелет. Отне му един миг да разбере защо това му се струва толкова странно — за първи път чуваше детето да издава някакъв звук.
Още докато се отърсваше от последните следи на съня — бе стоял пред огромно бяло дърво, чиито листа бяха от пламък, — вече посягаше към меча си. Седна и се огледа. Херцогиня Гутрун държеше момиченцето в скута си. До нея отец Странгиард бе подал главата си изпод наметалото като костенурка; рядката му червена коса бе влажна от росата.
— Какво става? — попита Деорнот.
Гутрун поклати глава.
— Не зная. Тя ме събуди — разплака се, горкото момиче. — Херцогинята се опита да притисне Лелет към гърдите си, но детето се отдръпна и продължи да плаче; широко отворените му очи бяха вперени в небето. — Какво има, малката ми, какво е станало?
Лелет измъкна ръката си от прегръдката на жената и треперещо посочи северния хоризонт. Деорнот не виждаше нищо, освен далечен черен юмрук от облаци.
— Там има нещо, така ли? — попита той.
Плачът на детето затихна до хълцащи подсмърчания. То отново посочи северния хоризонт, а после се сгуши в Гутрун и скри лицето си.
— Просто лош сън — успокои ги херцогинята. — Недей, малката ми, просто си сънувала лош сън…
Джосуа пристъпи към тях с меч в ръка. Не носеше нищо, освен панталоните си и слабата му фигура блестеше бледо в утринната светлина.
— Какво става? — попита той.
Деорнот посочи тъмния хоризонт.
— Детето сочи нещо там и плаче.
— Всички ние видяхме последните дни на Наглимунд и би трябвало да й обърнем внимание — сериозно каза принцът. — Тези облаци наистина са много грозни. — Той огледа росните поля. — Всички сме уморени, но трябва да побързаме. Тази буря не ми харесва и на мен. Съмнявам се, че ще намерим подслон сред тези открити равнини, докато не стигнем до Камъка на раздялата на Гелое. — Той се обърна и викна на Изорн и останалите, които току-що се събуждаха. — Оседлавайте конете. Ще закусим по пътя. И по-бързо! Вече няма такова нещо като проста буря. Ако мога да направя нещо, поне тази няма да ни застигне.
Речната долина ставаше все по-дълбока. Храсталаците станаха по-гъсти и по-буйни, имаше и горички от брези и елши, както и странни дървета със сребристи листа и тънки стволове, покрити с дебел мъх. Пътниците обаче нямаха време да им се възхищават. Яздиха с всички сили цял ден, като спряха само за кратка почивка следобед, а после продължиха дълго след като слънцето се бе спуснало зад хоризонта и сумракът бе изсмукал ярките цветове от земята. Заплашителните буреносни облаци вече скриваха голяма част от северното небе.
Докато останалите палеха огъня, Деорнот и Изорн заведоха конете до реката.
— Поне вече не вървим пеша — каза Изорн, докато разседлаваше един от конете. — Трябва да благодарим на добрината на Ейдон.
— Вярно е. — Деорнот потупа Дивисвет. Потта по врата на коня вече бе изстинала от вечерния вятър. Деорнот го изтърка с чула, а после се зае с коня на Джосуа, Вятокрък. — Няма много други неща, за които да сме благодарни.
— Живи сме — укорително каза Изорн; широкото му лице бе сериозно. — Жената и децата ми са живи и в безопасност при Тонруд в Скоги, а аз съм тук, за да защитавам майка си. — Той целенасочено избегна да спомене баща си — от Исгримнур не бе имало вести, откакто бе напуснал Наглимунд.
Деорнот не каза нищо. Разбираше тревогата на Изорн — добре знаеше колко обича баща си римърсгардският му приятел. По някакъв начин той дори малко завиждаше на Изорн и му се искаше и неговите чувства към баща му да можеха да са толкова достойни за възхищение. Деорнот не бе способен да изпълни заповедта на Бога към синовете да почитат бащите си. Въпреки рицарските си идеали, той никога не бе могъл да изпитва нищо, освен най-неохотно уважение и никаква любов към стария тиранин със стисната душа, който бе направил детството му мъчително.
— Изорн — замислено каза той най-после, — някой ден, когато нещата са пак като преди и когато разказваме на внуците си за това ужасно време, какво ще кажем? — Вятърът задуха по-силно и клоните на върбите се заудряха един в друг.