Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
„Не, работата му никога няма да свърши — мислеше си тя, — ще продължава да пише до последен дъх.“
Волфганг се огорчи, дочул неволно как Мандини казва на жена си:
— Партията на графа не може да се изпее ефектно, той е представен като такъв негодник! Не разбира ли Моцарт, че ми са нужни симпатиите на зрителите? Салиери никога не би постъпил така с мен.
Волфганг се скри зад кулисите, за да не го видят. Жената на Мандини отвърна:
— Поговори с него. Ролята на Марцелина в сравнение с останалите е твърде незначителна, но ариите ми не отстъпват на другите.
— Браво, браво! Излиза, че отгоре на всичко трябва и да му благодаря за щастието, което ти е дарил. Той е твърде зает със Сторас, как ще се занимава с мен — ехидно подхвърли Мандини.
— Нищо такова не съм забелязала.
— Няма какво да забелязваш. Тя нали е главна героиня. Примадона.
— Струва ми се, че графинята има много по-хубави арии.
— Това е друг въпрос. Но щом й дава най-ефектните арии, аз ще изгубя за нейна сметка. Поставил си е за цел да опетни името ми.
Волфганг се потруди здраво и написа за Мандини нова ария: „Vedro mentr’io sospiro“ („Въздишам и тъгувам, а Фигаро ликува“), която по емоционалност не отстъпваше на най-добрите му произведения. Но като я изпя, Мандини заяви:
— Арията е тъй сериозна, сякаш е написана за трагедия.
— Ще стане още по-трагично, ако се наложи да я пее някой друг — забеляза да Понте.
Мандини сви рамене.
— И освен това сега тя става най-дългата ария в цялата опера — рече да Понте.
— Баста! Вие навярно си мислите, че няма да се справя с нея?
— Напротив. Тъкмо затова сме я написали. А чрез нея ще можете да блеснете и с гласа си.
— О, аз, разбира се, не отказвам. Само не очаквайте да се влюбя в нея. В операта и без това има твърде много любов. Пък и арията е трудна за изпълнение.
Волфганг остана доволен: Мандини изпя „Въздишам и тъгувам, а Фигаро ликува“ великолепно и новата ария вля в ролята на графа онази страст, която дотогава й липсваше.
Работата с Ан Сторас — ето какво смущаваше Волфганг. Той се опитваше да се държи с певицата равнодушно, но това още повече разгаряше чувствата му. Ан не му създаваше затруднения и с готовност спазваше всяко негово указание.
Как се радваше той, че почти цялата партия на Сузана до последното действие се изпълняваше в дует — Волфганг използува това обстоятелство като предлог, за да присъствува на репетициите с Ан някой от певците. Ала когато стигна до арията й в последното действие „Dehi vieni“ („Ела, о мили“) — единствената й истинска солова изява, — Волфганг се постара да създаде музика, която би изразила всичкото очарование и нежност на Ан. Той се стремеше да предаде чувствата й с колкото може по-прости средства и тъкмо затова арията стана необикновено трудна; трябваше да я преписва много пъти, докато музиката прилегне на гласа й и изрази това, което Волфганг искаше да каже.
След огромната загуба на душевни сили, изразходвани за написването на партията на Сузана, окончателната шлифовка на ариите на Керубино беше за Волфганг облекчение. Той с възторг пишеше музиката, възпяваща любовното блаженство, твореше като че за собствено удоволствие. Керубино беше влюбен в любовта, както самият Волфганг бе преди и от време на време сега, и той с част от съществото си симпатизираше на Керубино, докато с другата част му се присмиваше.
Всъщност всичко, което пишеше, бликаше от самото му сърце. Като композираше ариите на графинята, Волфганг чувствуваше как се изпълва с вълнение. Той споделяше мъката й: тя обича мъжа си, а той задиря всяка по-хубавичка жена, която срещне на пътя си. Според пиесата ролята на графинята беше много повърхностна, но Волфганг обогати характера й, като създаде за нея арии, пълни с патос и силни преживявания. В нейната партия той вля страст, изпитана от самия него, без да влага личен елемент. С музиката си направи ролята й драматична, като не скриваше, че състраданието и симпатиите му са на нейна страна, но се стремеше да не натрапва никому предпочитанието си.
В образа на Фигаро Моцарт вложи още повече от себе си, но тази музика му се удаваше по-леко. Той изпитваше наслада всеки път, когато Фигаро успееше да надхитри графа — нима сам той не бе успял по същия начин да надхитри Колоредо? И пишеше партията на Фигаро с огромен ентусиазъм.
Веднъж, когато разучаваше с Ана Готлиб малката роля на Барбарина, работейки така усърдно, както с всички останали певци, артистката му поднесе букет.
— По какъв случай? — смутено попита Волфганг. Ана Готлиб пламна цялата и прошепна:
— Вие сте толкова добър, маестро. Дадохте ми роля във вашата опера. А съм още твърде млада, както знаете.