Червени морета под червени небета

— Щуротия е само наполовина.

— Познавам тоя шибан израз на лицето ти! Сигурен съм, че и двамата Кордо са точно онова, което ти трябва. Жалко, че никога не сме се срещали с тия гадове. — Джийн погледна предпазливо Локи. — Изражението ти наистина е онова. Какво възнамеряваш да правиш?

— Възнамерявам… Ами ако възнамерявам да получа всичко? Защо слагаме самоубийството като първа възможност? Защо поне не опитаме първо? Да се доберем до Рекин. Да изиграем играта. Да се докопаме до Страгос и да изцедим отговор или противоотрова от него. А после да го довършим, по един или друг начин. — Локи се престори, че забива кама в невидимия Архонт на Тал Верар. Това му доставяше такова задоволство, че го изигра пак.

— А как, по дяволите, ще го осъществим?

— Това е въпрос от върховно значение — отвърна Локи. — По-добър не си ми задавал. Знам, че ни трябват някои неща. Първо, напоследък като че всеки в Тал Верар ни причаква на пристанището с арбалети и факли. Трябва ни по-добра маскировка. Най-опърпаните жреци на Дванайсетте?

— Кало Андроно — отвърна Джийн.

— Да ме прощава Той, ама позна!

Кало Андроно, Очите на кръстопътя, бог на пътешествията, езиците и знанието. И пътуващите му жреци, и неговите уседнали учени презираха лукса и се гордееха с грубите си одежди.

— Замира, ако има на борда някой, който се оправя с иглата и конеца, трябват ни две роби — обясни Локи. — Ушийте ги от корабно платно, от запасни дрехи, от каквото щете. Не ми е приятно да го кажа, но сега тук сигурно са разхвърляни много запасни дрехи.

— Оцелелите ще разиграят вещите на зарове, а парите помежду им ще разпределя аз — отвърна тя. — Но първо мога да взема това-онова.

— Трябва ни и нещо синьо — додаде Локи. — Сините ленти за глава на Андроните. Щом ги носим, значи сме светци, не просто зле облечени скитници.

— Синята туника на Езри — спомни си Джийн. — Тя е… Трябва да е в каютата й, където я остави. Малко е поизбеляла, но…

— Идеално! — заключи Локи. — Замира, чуй, когато се върнахме от първото ни посещение на Тал Верар с кораба, аз ти дадох да пазиш едно писмо, с печата на Рекин. Жером, трябваш ни, за да подправим това нещо, както ни показваше Окови. Ти си по-добър в това от мен. Трябва да е изпипано.

— Ще се справя. Къде го искаш?

— На чист пергамент. Хартия. Каквото и да е. Замира, да ти се намира лист?

— Цял лист? Не мисля, че Паоло и Косета са ни оставили. Но няколко са само малко издраскани — мога да ги срежа наполовина.

— Давай, Жером, ще намериш някои от нужните ти инструменти в стария ми сандък в каютата на Замира. Може ли да го използва, капитане? И няколко фенера?

— Паоло и Косета не искат да излязат от склада за въжета — осведоми ги Замира. — Много са уплашени. Занесох им постелки и алхимични лампи долу. Каютата е на твое разположение.

— Ще са ти нужни и твоите карти — рече Джийн. — Поне така мисля.

— Да, по дяволите, имам намерение да ги използвам. Ще ми трябват, заедно с най-добрия инструментариум, който успеем да стъкмим. Кинжали. Къси върви, за предпочитане от полукоприна. Пари, Замира — кесийки, натъпкани с по петдесет-шейсет солария, ако ни се налага да си платим, за да си нямаме неприятности. И палки. Ако нямаш, има пясък и корабно платно…