Господарка на Империята

Кейоке пак не се уплаши. Подпря се на меча, който беше носил в патерицата си, и на безстрастното му обикновено лице се изписа язвителен укор.

— Господарката ми е права. Вие, Черните халати, сте просто хора, не по-мъдри, нито по-благородни от другите. — Видя, че думите му уязвиха магьосника, и добави: — Страхливи и глупави хора при това. Като деца сте.

Отзад, откъм шепата оцелели бранители на Акома, един от воините се изсмя.

Тапек изрева в безумна ярост. Съсредоточената му мощ изригна. Ръката му посече във въздуха и от нея се понесе тъмна сянка. Привидението се надигна и се извиси, замря във въздуха за миг, след което вихрено се понесе към Кейоке.

Старият мъж вдигна оръжието си по рефлекс, за да отбие. Бърз като млад воин, срещна връхлитащата го магия с острието на меча. Но този път противникът му беше безплътен. Оръжието му мина без пречка през мастилената тъмнина и тъй като Кейоке посрещна магията, без да трепне, тя го порази право в гърдите.

Броня щеше да я забави. Лъскавата коприна на съветническия му халат изобщо не затрудни тъмната сила и мръсният й допир съсухри тъканта. След това волята на Кейоке беше сломена. Гордият стар воин, подхвърлял Мара високо във въздуха в детството й, се вцепени. Оръжието падна от ръката му. Очите му изгубиха решимостта си, разширени от болка и ужас.

И все пак победата накрая беше за воина. Умореното му сърце не можа да издържи на потреса и болката, както това на по-млад мъж. Духът му, отдавна изслужил своя срок, в последните години много слабо се държеше за живота. Кейоке залитна и вдигна брадичката си към небето, като в поздрав към боговете. След това рухна на земята с мъртво като камъните под него тяло и с лице, отпуснато в сетен покой.

Яростта на Тапек остана неутолена. Беше искал старецът да закрещи и да проси за милост, да вие в животински страх така, че Мара в носилката да разбере, че любимият й Военен съветник страда, и то заради нея. Тапек изруга. Беше искал Мара да умре преди да издъхне старият воин, за да я види Кейоке пратена в залите на Туракаму преди него и да умре разбрал, че трудът на целия му живот е бил напразен. Погълнат от нажежена до бяло ярост, магьосникът се хвърли след носилката, вече изоставена от носачите си и самотна сред дърветата. Замърмори заклинания и изтръгна магии от въздуха. Сечеше думите и подсилваше с жестове всеки свой дъх. Магията му сътвори сребристи дискове, които увиснаха във въздуха и се завъртяха над дланите му. Ръбовете им бяха по-остри от ножове, а вятърът, който създаваха, бучеше.

— Вървете! — заповяда магьосникът.

Смъртоносните дискове се понесоха с неуловима за очите бързина и посякоха през дърветата. Допирът им изсмукваше живот. Зелени растения и млади дръвчета повяхваха, съсухрени на голи клони за миг. Нищо нямаше сила да ги спре. Никаква преграда не можеше да ги забави. Минаха през камък като през сянка и се врязаха през завесите на носилката, без да откъснат и нишка.