Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
— Вижте какво ви донесе глупостта на господарката ви! — изкрещя Тапек и запокити мълнията към тях.
Кълбото полетя и се разшири с пукот, който разтресе земята. Най-близките до Тапек войници бяха покосени от огнена смърт. Като нещо оживяло, разпаленият от магията огън заподскача от човек на човек и за миг живата плът лумваше като факел. Огньовете причиняваха безмилостна болка и мъжете крещяха, въпреки че вдишаният въздух пърлеше дробовете им и всмукваше заклинанието в телата им, за да разкъса вътрешните им тъкани. Колкото и храбри и решителни да бяха, поразените воини рухваха и се гърчеха обезумели от страдание по земята. Зелената броня пращеше и се пръскаше. Изтезанието беше жестоко, непоносимо за очите на смъртен, но магьосникът ги гледаше и го понасяше с каменно сърце. Червената му коса се развяваше и заплиташе във валмата дим, лютивата миризма на опърлена коса и кожа щипеше ноздрите му.
Тапек не спря заклинанието. Минутите се проточиха, докато пламъците най-сетне не изгубиха силата си. Кост и жила не остана неизгорена. Само скелети останаха по земята, с овъглени и димящи пръсти, вкопчени в почернелите оръжия. Искри все още проблясваха в очните кухини на черепите, сякаш вътре все още се таеше живот. Устите зееха, замръзнали завинаги в писъци.
Тапек се наслади за миг, утолил гнева си. Пред него стоеше само най-вътрешното ядро воини, последната жива редица, останала да брани пътя пред отдалечаващата се носилка. А зад тях — по-висшите им офицери, Силов водач Суджанра и съветникът Инкомо. Всички стояха твърдо, изправени срещу смъртта като верни войници на Акома — дори парализираният стар съветник.
Тапек пристъпи напред, вцепенен и невярващ. Изцеден дотолкова, че да не може да изпита повече нито гняв, нито изумление, и замаян от силата на магията си, викна:
— Какво е това? Слепи ли сте? Безумци ли сте? Видяхте какво стана с приятелите ви! — Посочи купчините пепел от живите доскоро мъже и гласът му се извиси в крясък, усилен от магията. — Защо не сте паднали по очи и не плачете за милост?
Никой от оцелялата почетна гвардия на Мара не помръдна. Старшите офицери го гледаха мрачно и мълчаха.
Тапек направи още крачка напред. Най-бавните от побягналите роби бяха паднали по очи, поразени от необузданата ярост на Черния халат. Лежаха, плачеха и трепереха, опрели чела в земята. Тапек ги пренебрегна все едно бяха мравки. Понесена от вятъра пепел защипа очите му, докато минаваше през разкъсаните редици на мъртвите. Изгорени късове броня и кости от пръсти пращяха под краката му. Приближи се още, и още. Свитата на Мара остана на място.
А лакираната в зелено носилка се отдалечаваше, подскачаше на раменете на носачите. Въпреки патерицата си Кейоке ги беше догонил.
Тапек изгледа с презрение напразното им бягство и заговори на воините пред себе си:
— Какво значение има верността ви в крайна сметка? Господарката ви такаи така няма да оцелее.
Защитниците й не проговориха. Перата на шлема на Суджанра потрепваха, но тази подробност не носеше удовлетворение. Движението им не беше причинено от страх, а само от вятъра. Волята на Силовия водач беше като скала, решителността му — непоклатима. Инкомо стоеше като жрец в светая светих на своя храм и на лицето му се бе изписало пълно приемане.
Тапек изгледа един по един тези воини, които бяха станали свидетели на яростта му и все пак не можеха да бъдат принудени да изпитат страх. Само едно нещо оставаше, което можеше да ги нарани, можеше тепърва да разбие фронта им на солидарност и непокорство.
С пламнал отново гняв, Тапек прецени разстоянието до скрилата се току-що зад завоя носилка на Мара. Набеляза си едно разцепено от мълния дърво и се пренесе с магията си до него.
Щом Черният халат се появи, Кейоке се завъртя вихрено и спря. Подпрян на патерицата си, застана между мага и носилката на господарката си.
— Кажи на носачите на господарката си да спрат! — настоя Тапек.
— Хайде господарката ми да командва робите си както тя пожелае. — Кейоке измъкна патерицата изпод мишницата си, натисна скрита ключалка и огладеното дърво се разтвори с чисто, ясно съскане, издаващо изваждане на острие от ножницата. Гласът му вече не беше на старец, а изкънтя като на полеви пълководец: — Няма да те пусна да минеш, освен ако милейди не ми заповяда.