Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Четвърта част
Двайсет и шеста глава
Индийците са италианците на Земята — заяви Дидие с мъдра и дяволита усмивка. — Несъмнено, също толкова оправдано може да се твърди и че италианците са индийците на Европа; мисля, че не ме разбираш. Толкова много италианско има в индийците и толкова много индийско — в италианците. Това са народи на Мадоната — искат богиня, дори и в религията да не присъства такава. Всеки човек и в двете култури е певец, когато е щастлив, а всяка жена е танцьорка, когато върви към магазина на ъгъла. За тях храната е музика за тялото, а музиката — храна за душата. Езикът на Индия и езикът на Италия превръщат всекиго в поет и всяка banalite в нещо прекрасно. Това са народи, където любовта — amore — превръща борсалиното на уличния ъгъл в кавалер и селското момиче — в принцеса, макар и само за мига, в който погледът й срещне твоя. Тайната на моята любов към Индия, Лин, е, че първата ми голяма любов беше италианец.
— Къде си роден, Дидие?
— Лин, тялото ми е родено в Марсилия, но сърцето и душата ми се родиха шестнайсет години по-късно в Генуа.
Той улови погледа на един сервитьор и махна лениво с ръка за още едно питие. Още не беше отпил от чашата пред себе си, затова предположих, че се подготвя за дълъг разказ. Беше два часът следобед в една облачна сряда, три месеца след нощта на убийците. Първите дъждове на мусона щяха да завалят чак след седмица, но някакво очакване, напрежение сковаваше всеки удар на сърцето на града. Сякаш огромна войска се събираше край мегаполиса, за да се втурне в неудържима атака срещу него. Обичах седмицата преди мусона — напрежението и вълнението, което виждах в другите приличаше на обърканото безпокойство, което изпитвах почти непрекъснато.
— Майка ми е била крехка красива жена, както показват снимките — продължи Дидие. — Когато съм се родил, била само на осемнайсет и е починала малко преди двайсет. Инфлуенцата я отнесла. Но се шушукаше — жестоко, много пъти съм го чувал — че баща ми я пренебрегвал и освен това бил, как се казва… стискал се за пари за лекари, когато се разболяла. Какъвто и да е случаят, тя починала, преди да навърша две години и аз нямам никакъв спомен за нея.
Баща ми беше учител по химия и математика. Оженил се за майка ми, макар че бил много по-възрастен от нея. Когато тръгнах на училище, той вече беше станал директор. Бил великолепен човек, казваха, защото само великолепен евреин би могъл да се издигне до директорски пост във френско училище. Racisme, антисемитизмът в и около Марсилия по онова време, толкова скоро след войната, беше като болест. Мисля, че ги мъчеше някаква вина. Баща ми беше голям инат — инатът е онова, което позволява на човек да стане математик, не е ли така? Може би математиката сама по себе си е някакъв вид инат, не мислиш ли?
— Може би — усмихнах се. — Никога не съм мислел за нея така, но може и да си прав.
— Alors, баща ми се върнал в Марсилия след войната в същата къща, която бил принуден да напусне, след като ненавиждащите евреите завладели града. Той участвал в Съпротивата и го ранили при ръкопашен бой с германците. Поради това никой не смеел да го закача. Открито — не. Но съм убеден, че еврейската му гордост и физиономия са напомняли на добрите граждани на Марсилия за хилядите френски евреи, предадени и осъдени на смърт. Завръщането му в къщата, от която бил прокуден, и сред хората, които го били предали, било като несъстоял се триумф. И мисля, че тази хладина превзела сърцето му със смъртта на майка ми. Дори и докосването му, като си го припомням сега, беше студено. Дори и ръката му, когато ме докосваше.
Той спря да отпие от чашата и бавно и внимателно я постави точно върху мокрото кръгче, което беше оставила.
— И, значи, той беше великолепен човек — продължи и ме погледна в очите с притеснена усмивка. — И великолепен учител, с едно изключение. Изключението бях аз. Аз бях великият му провал. Умът ми не възприемаше физиката и математиката. Те бяха езици, които не съумявах нито да дешифрирам, нито да разбера. Моята тъпота предизвикваше груба невъздържаност у баща ми. Студената му ръка — така ми се струваше, когато бях малък — беше толкова голяма и корава като на великан, че когато ме удареше, цялото ми тяло се вцепеняваше и болеше под камшиците на пръстите му. Боях се от него и се срамувах от провалите си в училище, затова много често кръшках и попаднах, както се изразяват англичаните, в лоша компания. На тринайсетия ми рожден ден вече бях съден много пъти и бях прекарал две години по детски поправителни домове. На шестнайсет напуснах бащината къща, бащиния си град и бащината си страна завинаги.