Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Къде са парите? — попитах Ула.
— Не знам, Лин — извика тя. — Майната им на тия пари. Аз изобщо не съм ги искала! Модена се срамуваше от работата ми. Той не разбира. Бих предпочела да работя на улицата и нищо да не го заплашва, отколкото да позволя тази смахната история да се случи. Той ме обича. Обича ме. Той няма нищо общо с теб и нигерийците, Лин, кълна се! Това си е идея на Маурицио. Започна се още преди седмици. Затова ме беше толкова страх. И тази вечер Модена докопа откраднатите от Маурицио пари, парите на африканците, и ги скри. Заради мен го направи. Той ме обича, Лин. Модена ме обича.
И тя продължи да хълца. Обърнах се към Лиса.
— Вземам го с мен.
— Добре! — изстреля тя.
— Ще се оправите ли?
— Да. Добре сме.
— Пари имате ли?
— Да, не се безпокой.
— Ще пратя Абдула при първа възможност. Заключете вратата и не пускайте вътре никого, освен нас, ясно?
— Дадено — усмихна се тя. — Благодаря, Гилбърт. За втори път се притичваш на помощ.
— Зарежи.
— Не, няма да го зарежа — каза тя, докато заключваше вратата зад нас.
Иска ми се да кажа, че не съм го ударил. Той беше достатъчно едър и силен, за да се защити, но не му стискаше да се бие и моите удари не бяха никаква победа. Той не удряше, дори не се съпротивяваше. Хленчеше, плачеше и се молеше. Иска ми се да кажа, че строгата справедливост и оправданата мъст бяха свили ръцете ми в юмруци и го налагаха. Но не съм убеден. Дори и сега, след много години, не съм сигурен, че това, което сторих с него, не идваше от нещо много по-мрачно, дълбоко и далеч по-неоправдано от гневното възмездие. И още една малка, но ужасна част: аз може би исках да смажа и красотата му — не само предателството му.
Но от друга страна, аз трябваше да го убия, разбира се. Когато го оставих, пребит и окървавен, до болница „Сейнт Джордж“, един глас ме предупреди, че с това не е свършено. Поколебах се, наведен над тялото му, вперил в него погледа на убиец, но не можех да му отнема живота. Нещо, казано от него, докато ме умоляваше да спра да го бия, задържа ръката ми. Каза, че е посочил мен, че ме е хвърлил на нигерийските главорези, когато трябвало да натопи другиго за кражбата, защото ми завиждал. Завиждал ми за увереността, за силата ми, за приятелите. Той ми завиждаше. И в своята завист ме мразеше. В това ние двамата — Маурицио и аз — не се различавахме много един от друг.
Всичко това продължаваше да ме измъчва и на следващия ден, когато потърсих Дидие в „При Леополд“, за да му върна неизползвания пистолет. То продължаваше да ме измъчва, да замъглява ума ми от гняв, примесен със съжаление, когато заварих Джони Пурата да ме чака отвън. Продължаваше да ме измъчва и докато се мъчех да се съсредоточа и да проумея какво ми говореше той.
— Лошо, много лошо — каза той. — Ананд Рао е убил Рашид тази сутрин. Прерязал му гърлото. За първи път, Лин.
Разбирах го. Това беше първото убийство в нашия бордей. За пръв път обитател на бордея Куфи Парейд убиваше друг. На тези няколко акра живееха двайсет и пет хиляди души и те се караха, биеха и заяждаха непрекъснато, но никой, нито един от тях някога беше убивал друг. Потресен, аз внезапно си спомних за Маджид. Той също беше убит. Бях успял някак си да изтикам мисълта за смъртта му от будния ми работещ ум, но тя не беше престанала да ме гложди зад паравана на спокойствието ми — бавно, упорито и непрекъснато. И го проби тогава, при новината за смъртта на Рашид. И това, другото убийство — Гани го нарече „клане“ — на стария контрабандист на злато, на мафиотския дон, се смеси с кръвта по ръцете на Ананд. Ананд, чието име означаваше „щастлив“. Ананд, който се опита да поговори с мен за това, да ми разкаже, който дойде при мен тогава, в бордея, да търси помощ. И не я намери.
Притиснах с длани лицето си, прокарах ги през косата си. Улицата край нас беше пъстра и оживена както винаги. Посетителите на „При Леополд“ се смееха, разговаряха и пиеха, както обикновено. Но нещо се бе променило в света, който познавахме двамата с Джони. Невинността бе загубена и нищо вече нямаше да е същото.
Думите кънтяха отново и отново в мислите ми: „Нищо вече няма да е същото… Нищо вече няма да е същото…“
И едно видение като пощенска картичка, пратена от съдбата, изникна пред очите ми. В това видение имаше смърт. Имаше лудост. Имаше страх. То бе неясно. Не можех да различа картината. Не виждах подробностите. Не знаех дали лудостта и смъртта сполетяват мен, или тези около мен. И в някакъв смисъл не ми пукаше. Срамът и гневното съжаление бяха толкова силни, че не ми пукаше. Примигах, прочистих задръстеното си гърло и излязох на улицата — сред музиката, смеха и светлината.