Шантарам

— След като ги убием — додаде Абдула.

Викрам заклати глава утвърдително.

— Две неща са сигурни — произнесе бавно Дидие. — Първо, не бива да оставаш сам, Лин, нито за момент, докато въпросът не се разреши.

Викрам и Абдула кимнаха.

— Ще се обадя на Салман и Санджай — реши Абдула. — Няма да си сам, братко Лин.

— И второ — продължи Дидие — онези, които и да са те и каквито и да са основанията им, не бива да остават в Бомбай. Трябва да се махнат — по един или друг начин.

Станахме да платим и да си тръгваме. Когато останалите се запътиха към касата, Дидие ме спря и ме дръпна на стола до него. Придърпа една салфетка, започна да бърника нещо под масата и накрая ми бутна някакъв вързоп. Беше пистолет, увит в салфетката. Никой не знаеше, че Дидие е въоръжен. Бях сигурен, че аз пръв видях и пипнах оръжието. Стиснах го здраво, както беше увит в салфетката, и излязох заедно с другите от ресторанта. Погледнах през рамо и той ми кимна сериозно, разпилявайки къдравата си черна коса.

Открихме ги, но това ни отне цял ден и почти цяла нощ. Най-накрая решаващата насока ни даде Хасаан Обикуа, друг нигериец. Мъжете бяха туристи, съвсем нови в града, Обикуа не ги познаваше. Нямаше точна представа за мотивите им — бяха свързани с някаква сделка с наркотици — но мрежата му от свръзки беше потвърдила, че са твърдо решени да ми навредят.

Рахим, шофьорът на Хасаан, почти напълно оправил се от побоите в затвора, откри, че са се настанили в един хотел във „Форта“. Предложи ми да разреши проблема: Съзнаваше, че ми е длъжник за това, че го откупих от затвора „Артър Роуд“. Със сериозно, почти срамежливо изражение той ми предложи да уреди да убият мъжете, бавно и болезнено, като лична услуга. Явно смяташе, че това е най-малкото, което можеше да стори при тези обстоятелства. Отказах. Трябваше да разбера за какво е всичко това и да го прекратя. Явно разочарован, Рахим прие решението ми и ни поведе към малкия хотел във „Форта“.

Влязохме вътре, а той остана да чака навън при двете ни коли. Салман и Санджай останаха с него да вардят улицата. Тяхна задача беше да спрат ченгетата, ако пристигнат, или да ги задържат достатъчно, докато напуснем хотела.

Един от свръзките на Абдула, шепнейки, ни вкара в стаята, съседна на наетата от тримата африканци. Долепихме уши до междинната стена и чухме ясно гласовете им. Шегуваха се и си приказваха за банални, нямащи нищо общо с тази история неща. Най-сетне единият изрече нещо, което накара кожата по черепа и лицето ми да се изопне от ужас.

— Той носи медал — каза. — На врата си. Златен е. Искам го тоя златен медал.

— Обувките му ми харесват, кубинките — обади се друг глас. — Искам ги.

Продължиха да обсъждат плана си. Поспориха. Единият беше по-настоятелен. Другите най-сетне се съгласиха с идеята му да ме проследят от „При Леополд“ до тихия паркинг до моя блок, да ме пребият до смърт и да съблекат трупа ми.