Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— За мен винаги е за пръв път — неохотно си призна той. — А наистина петнайсетгодишен не съм бил никога.
— Родом съм от Скелиге — каза му тя по-късно, в леглото. — Морето ми е в кръвта. Обичам го.
Той не каза нищо и тя продължи:
— Понякога си мечтая да поема на плаване. Сама. Да вдигна платната и да изляза в морето… Далече-далече, отвъд хоризонта. Където има само вода и небе. Ще ме пръска солената пяна на вълните, вятърът ще роши косите ми с истинска мъжка нежност. И ще съм сама, съвсем сама, безкрайно сама сред чуждата и враждебна стихия. Самота сред непознатото море. Не мечтаеш ли за това?
„Не, не мечтая — помисли си той. — Изживявам го всеки ден.“
Дойде денят на лятното слънцестоене, а след него вълшебната нощ, най-кратката в годината, през която в горите разцъфтяват цветовете на папратите и натъркани със змийски език голи момичета танцуват по мокрите от росата поляни.
Кратка нощ, която прелита за едно мигване на окото.
Безумна нощ, озарена от мълнии.
На сутринта след слънцестоенето той се събуди сам. В кухнята го чакаше закуска. И не само.
— Добро утро, Мозаик. Прекрасно време, нали? Къде е Лита?
— Имаш свободен ден — отвърна тя, без да го поглежда. — Моята неповторима господарка ще бъде заета. До късно. За времето, което прекарахте… в удоволствия, се събраха много пациентки.
— Пациентки?
— Тя лекува безплодие. И други женски болести. Не знаеше ли? Е, сега вече знаеш. Хубав ден.
— Почакай, не си отивай. Бих искал…
— Не знам какво би искал — прекъсна го тя. — Но това изобщо не е добра идея. По-добре въобще да не разговаряш с мен. Прави се, че изобщо ме няма тук.
— Корал няма да те наранява повече, обещавам ти. Освен това я няма тук и няма да ни види.
— Тя вижда всичко, което пожелае да види, достатъчни са ѝ само няколко заклинания и артефакти. И не се залъгвай, че имаш някакво влияние над нея. За това ще ти е необходимо нещо повече от… — Тя посочи спалнята. — Моля те, не произнасяй пред нея името ми. Дори между другото. Защото тя ще ми го припомни. Дори да е след година, но ще ми го припомни.
— Ако се отнасят така с теб… Не можеш ли просто да си тръгнеш?
— И да отида къде? — Тя изду устни. — В тъкачната фабрика? В шивашката работилница? Или направо в бардака? Нямам си никого. И съм никоя. И ще си остана никоя. Само тя може да промени това. Ще изтърпя всичко… Само не добавяй нищо допълнително, ако можеш. В града — стрелна го за миг с поглед тя — срещнах твоя приятел. Онзи поет, Лютичето. Той пита за теб. Безпокои се.
— Успокои ли го? Обясни ли му, че съм в безопасност? Че нищо не ме заплашва.
— Защо да го лъжа?
— Тоест?
— Ти не си в безопасност. Ти си тук, с нея, а тъгуваш за онази, другата. Дори когато си близък с нея, мислиш само за това. И тя го знае. Но играе тази игра, понеже я забавлява, а ти се преструваш добре, просто адски убедително. Помисли си какво ще се случи, когато се издадеш?
— И днес ли ще нощуваш при нея?
— Да — потвърди Гералт.
— Вече цяла седмица мина, нали знаеш?
— Четири дни.
Лютичето прокара пръсти по струните на лютнята и изсвири ефектно глисандо. Огледа се. Отпи от чашата, изтри пяната от носа си.
— Знам, че не ми е работа — каза той с непривичен за него рязък и твърд тон. — Знам, че не бива да се меся. Знам, че не обичаш да ти се месят. Но в някои случаи, Гералт, не бива да мълча. Корал, ако искаш да знаеш мнението ми, е една от онези жени, които постоянно и на видно място трябва да носят предупредителна табела. С надпис: „Гледай, но не пипай!“. Подобни на онези в зоопарка или терариума, където държат гърмящите змии.
— Знам.
— Тя си играе с теб, за нея ти си развлечение.
— Знам.
— И по най-обикновения на света начин си отмъщаваш на Йенефер, която не можеш да забравиш.
— Знам.
— Тогава защо?
— Не знам.
Вечер се разхождаха. Понякога в парка, понякога се изкачваха на хълма, който се издигаше над пристанището, понякога просто ходеха до Пазара за подправки.
Ходиха и в локала „Natura Rerum“. Няколко пъти. Фебус Равенга беше извън себе си от радост, по негово нареждате сервитьорите им угаждаха по всякакъв начин. Гералт най-после узна вкуса на калкана в карамелизирано мастило на сепия. Както и на гъшите крачета в бяло вино, и на телешкия джолан със зеленчуци. Наистина в началото — но за кратко — му пречеше досадното и неприкрито любопитство на другите гости в залата. После, по примера на Лита, той се научи да не му обръща внимание. Виното от местната изба много помогна.
Връщаха се късно във вилата. Корал хвърляше роклята си още в коридора и вече гола се отправяше към спалнята.