Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Не е вярно.
— …Переше опашка и потрепваше с крила, като тетрев. Чуруликаше и кудкудякаше…
— Не съм кудкудякал.
— Кудкудякаше.
— Не!
— Да. Прегърни ме.
— Корал!
— Какво?
— Лита Нейд… Това не е истинското ти име, нали?
— Истинското е много тромаво за произнасяне.
— Така ли?
— Опитай се да произнесеш бързо: Астрид Литнейд Асгеиррфиннбьорнсдотир.
— Разбрах.
— Съмнявам се.
— Корал.
— А?
— А Мозаик? Откъде се появи това прозвище?
— Знаеш ли какво не обичам, вещерю? Въпросите за други жени. И особено когато онзи, който ги задава, лежи до мен в леглото. И ме разпитва, вместо да се съсредоточи върху онова, върху което всъщност лежи ръката му. Не си се осмелявал да правиш нещо подобно, докато си бил в леглото с Йенефер.
— А аз не обичам да се споменават определени имена. Особено когато…
— Да спра ли?
— Не съм казвал такова нещо.
Корал го целуна по рамото.
— Когато тя попадна в училището, името ѝ беше Аик, фамилията не помня. Не само че името ѝ беше странно, ами страдаше и от загуба на пигментацията на кожата. Бузите ѝ бяха обсипани със светли петна, които всъщност приличаха на мозайка. Излекуваха я, разбира се, още след първия семестър, една магьосница не може да има петна. Но обидното прозвище остана. И бързо престана да бъде обидно. Тя си го хареса. Но стига за нея. Да поговорим за мен. Хайде.
— Какво хайде?
— Говори за мен. Каква съм аз? Красива, нали? Хайде, кажи ми!
— Красива. Рижа. И луничава.
— Не съм луничава. Махнах луничките с магия.
— Не всичките. За някои си забравила. Забелязах ги.
— Къде ги… Ах… Ами да. Наистина. Луничава съм. И каква още?
— Сладка.
— Каква?
— Сладка. Като вафла с мед.
— Не ме лъжеш, нали?
— Погледни ме. Право в очите. Виждаш ли в тях дори сянка от неискреност?
— Не. И това ме притеснява повече от всичко.
— Седни на ръба на кревата.
— Защо?
— Искам да се разплатя.
— За какво?
— За луничките, които си забелязал там, където ги забеляза. За старателността и точното… разузнаване. Искам да се разплатя и отблагодаря. Може ли?
— Давай тогава.
Вилата на магьосницата, както почти всички сгради в тази част на града, имаше тераса, от която се разкриваше гледка към морето. Лита обичаше да седи там с часове и да наблюдава корабите на рейд, за което използваше наблюдателна тръба с прилични размери, поставена на статив. Гералт, макар и да не споделяше увлечението ѝ по морето и онова, което плава по него, обичаше да стои заедно с нея на терасата. Седеше до нея, любуваше се на лицето ѝ, на рижите ѝ къдрици, наслаждаваше се на аромата на фрезия и кайсия.
— Погледни онзи галеон, който хвърля котва — отбеляза Корал. — Със синия кръст на флага. Това е „Гордостта на Цинтра“, вероятно пътува до Ковир. А онзи ког там е „Алке“ от Цидарис, сигурно превозва кожи. А ей там е „Тетида“, транспортен холк с товароподемност двеста лаща[13], каботажен, пътува между Керак и Настрогем. Ето, погледни, на рейд излиза новиградската шхуна „Пандора Парви“, красив, красив кораб. Погледни в окуляра. Ще видиш…
— Аз виждам и без тръбата. Мутант съм.
— Ах, да. Забравих. О, ей там е галерата „Фушия“, трийсет и две гребла, може да носи на борда си четиридесет лаща товар. А онзи красив тримачтов галеон е „Вертиго“, отплавал е от Лан Ексетер. А там, по-нататък, с пурпурния флаг, е реданският галеон „Албатрос“, три мачти, дължина сто и двайсет фута… О, там, виж, виж, вдига платна и излиза в морето пощенският клипер „Ехо“, познавам капитана му, той обядва при Равенга, когато идва тук. И погледни още, вдигнал всичките си платна, пристига галеон от Повис…
Вещерът отметна косите от гърба на Лита. Бавно, една след друга, разкопча всички кукички и плъзна роклята от раменете на магьосницата. След това ръцете и вниманието му напълно се съсредоточиха върху двата галеона с вдигнати платна. Галеони, каквито не можеха да се видят по никои морски пътища, рейдове, портове и в регистрите на Адмиралтейството.
Лита не възрази. И не откъсна очи от окуляра на наблюдателната тръба.
— Държиш се като някое петнайсетгодишно момче — каза след известно време тя. — Сякаш ги виждаш за пръв път.
13
Лащ — стара мярка за тежест, равна на 3000 литра. — Б. пр.