Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Там, долу — рече Лютичето, изправил се на стремената. — Виждаш ли? Това е нашата цел. Равелин.
И това название беше извънредно точно[20], карстовите възвишения образуваха триъгълник с удивително странна форма, подаващ се пред Елфическата крепост като бастион. Във вътрешността на този триъгълник се издигаше здание, наподобяващо форт. Обкръжено от нещо като огромен укрепен лагер.
Гералт си спомни за слуховете за Ривелин. И за лицето, което живееше в Ривелин.
Свърна от пътя.
Зад първото ограждение водеха няколко пътища, всичките охранявани от въоръжени до зъби стражи — по пъстрите и разнообразни дрехи лесно можеше да се отгатне, че са наемници. Задържа ги още първият пост. Макар Лютичето гръмко да обясняваше, че имат уговорена аудиенция и да подчертаваше добрите си отношения с ръководството, им беше наредено да слязат от конете и да чакат. Доста продължително. Гералт вече започваше да става нетърпелив, когато най-накрая от външността на заграждението се появи върлинест човек и им каза да го последват. Скоро се изясни, че върлината ги води по обиколен път, към задната част на комплекса, от центъра на който се разнасяше бучене и музика.
Преминаха по мостче. Веднага след него лежеше човек, безумно шарещ около себе си с ръце. Лицето му беше окървавено и толкова подпухнало, че очите му почти не се виждаха. Той дишаше тежко и с всяко издишване от носа му излизаха кървави мехури. Съпровождащата ги върлина не обърна ни най-малко внимание на лежащия, така че Гералт и Лютичето също се направиха, че не го забелязват. Намираха се на територия, където не биваше да се проявява излишно любопитство. Не се препоръчваше човек да си навира носа в делата на Равелин — в Равелин любопитните носове обикновено се разделяха със собствениците си и оставаха там, където са ги наврели.
Върлината ги поведе през кухнята, където готвачите се мятаха като попарени. Кипяха котли, в които, както забеляза Гералт, се варяха раци, омари и лангусти. В казаните се извиваха змиорки и мурени, в тенджери се задушаваха миди. В огромни тигани цвъртеше месо. Слугите слагаха готовата храна в купи и подноси, за да я изнесат в коридора.
Следващото помещение беше пропито с ароматите на женска парфюмерия и козметика. Пред редица огледала, непрестанно бърборейки, се разкрасяваха десетина жени в различни стадии на неглиже, включително и пълно. Тук Гералт и Лютичето запазиха каменни лица и не позволиха на очите си да шарят прекалено.
В следващата стая ги подложиха на грижлив оглед. Неговите изпълнители се отличаваха със сериозен външен вид и професионално поведение и решителност. Конфискуваха стилета на Гералт. На Лютичето, който никога не беше носил оръжие, му взеха гребена и тирбушона. Но след кратък размисъл му оставиха лютнята.
— Пред негово преподобие има столове — инструктираха ги накрая. — Седнете на тях. Седнете и не ставайте, докато негово преподобие не нареди. Не прекъсвайте негово преподобие, когато говори. Не говорете, докато той не каже, че може. А сега влезте. През тази врата.
— Преподобие? — промърмори Гералт.
— Някога е бил свещеник — прошепна поетът. — Но не се бой, не е придобил лоши навици. Подчинените трябва да се обръщат по някакъв начин към него, а той мрази да му викат „шефе“. Ние няма нужда да го титулуваме.
Когато влязоха, нещо им прегради пътя. Беше огромно като планина и вонеше на мускус.
— Как си, Микита? — поздрави Лютичето планината.
Нареченият Микита гигант, очевидно телохранител на преподобния шеф, беше метис, резултат на кръстоска между огре и джудже. Резултатът беше плешиво джудже с ръст доста над седем стъпки, съвсем без шия, с виеща се брада, стърчащи като бивници на глиган зъби и ръце до коленете. Не се срещаха често подобни хибриди, смяташе се, че тези видове са доста различни генетично — същество като Микита не можеше да се появи по естествен път. Тук не беше минало без помощта на изключително силна магия. Магия, която всъщност е забранена. Носеха се слухове, че мнозина магьосници пренебрегват тази забрана. Гералт лично беше виждал доказателства за тези слухове.
В съответствие с действащия тук протокол седнаха на два плетени стола. Гералт се огледа. В най-далечния ъгъл на стаята, на голям шезлонг, две разсъблечени девойки се занимаваха една с друга. Заниманията им наблюдаваше, докато хранеше кучето си, дребен, невзрачен, прегърбен и с нищо незабележителен човек със свободни шарени дрехи и фес. След като нахрани кучето с последния къс омар, мъжът избърса ръцете си и се обърна.
20
От итал. ravellino — крепостно съоръжение във формата на триъгълник. — Б. пр.