Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Ухаеше на фрезия и кайсии. И на още нещо. Може би мандарина. Или ветивер.
Това продължи известно време, но след това скринът започна доста силно да се клатушка. Корал го прегръщаше силно и нито за миг не изпусна фрезията. Ароматът на цветето не потискаше нейния аромат.
— Ентусиазмът ти ме ласкае. — Тя откъсна устните си от неговите и едва тогава отвори очи. — И много ме радва. Но нали знаеш, че имам и легло?
Наистина имаше легло. Огромно. Просторно като палубата на фрегата. Тя го поведе натам и той я последва, без да може да ѝ се нагледа. Тя не поглеждаше назад. Не се и съмняваше, че той върви след нея. Че той без колебание ще отиде там, където тя го отведе. Без да отваря очи.
Леглото беше огромно, с балдахин, с копринени чаршафи и сатенени завивки.
Използваха цялото легло, буквално цялото, във всяко едно отношение. Всеки цал от него. Всяка педя от чаршафите. И всяка гънка на завивките.
— Лита…
— Можеш да ме наричаш Корал. Но сега не говори.
Nil admirari. Аромат на фрезия и кайсия. Рижа коса, разпиляна по възглавницата.
— Лита…
— Можеш да ме наричаш Корал. И можеш да ми направиш същото още веднъж.
Бедрото на Лита се красеше от изкусна, приказно сложна и цветиста татуировка, която изобразяваше в подробности ивичеста риба с ярки цветове и огромни плавници с триъгълна форма. Тези рибки се наричат скаларии, богаташите и снобите новобогаташи обикновено ги държат в аквариуми и езерца. Гералт, а и не само той, винаги свързваше тези рибки със снобизма и претенциозната помпозност. Затова се изненада, че Корал беше избрала точно такава, а не друга татуировка. Изненадата му не продължи дълго, скоро беше заменена от разбиране. Външно Лита Нейд изглеждаше млада, да, съвсем млада. Но татуировката беше направена по време на истинската ѝ младост. В онези години, когато донесените от морето рибки скаларии все още бяха рядка атракция, богаташите не бяха много, парвенютата още не се бяха появили и малцина можеха да си позволят аквариуми. Татуировката ѝ беше като метрика, мислеше си Гералт, докато галеше с пръсти скаларията. Интересно, че Лита и досега я носи, вместо да я премахне с магия. Но, мислеше си той, докато прехвърляше ласките си към отдалечените от рибата райони, това е приятен спомен за младостта. Не е лесно да се лишиш от подобен сувенир. Дори да е остарял и станал тривиален.
Той се надигна на лакът и започна внимателно да търси по тялото ѝ други, не по-малко носталгични белези. Не намери. Не беше и разчитал да открие, просто му се прииска да провери. Корал въздъхна. Очевидно ѝ бяха омръзнали абстрактните и далеч не толкова ефективни странствания на ръката му, затова я хвана и целенасочено я насочи към едно конкретно място, единственото правилно според нея. И много добре, помисли си Гералт, като привлече магьосницата към себе си и зарови лице в косите ѝ. Като се замислиш, това е просто някаква си ивичеста риба. Като че ли няма по-важни неща, на които да обърнеш внимание. За които си заслужава да се мисли.
Може и модели на платноходи, въртяха се в главата на Корал хаотични мисли, докато тя с усилие се опитваше да успокои дишането си. Може и фигурки на войничета, може и да ловят риба на изкуствена стръв. Но онова, което има значение… Което наистина има значение… Това е как ме прегръщат.
Гералт я прегърна. Така, сякаш обятията му бяха целият свят.
В първата нощ спаха малко. И даже когато Лита се унасяше, на вещера му беше трудно да заспи. Тя го прегръщаше през кръста толкова силно, че той едва успяваше да диша, а кракът ѝ се прехвърляше през бедрото му.
През втората нощ вече не се държеше толкова собственически. Не го притискаше към себе си и не го прегръщаше толкова силно, както преди. Явно вече не се страхуваше, че на сутринта ще избяга.
— Нещо се замисли. Лицето ти е твърде сурово и мрачно. Каква е причината?
— Обмислям… Хм… Натурализма на нашата връзка.
— Кое по-точно?
— Нали ти казах кое. Натурализма.
— Мисля, че използва думата „връзка“? Това понятие всъщност притежава изумителна изразителност. Струва ми се, че си получил пристъп на посткоитална тъга. Едно напълно естествено състояние всъщност, присъщо на всички висши същества. Дори аз, вещерю, усещам някаква странна сълза в окото… Добре де, добре. Шегувам се.
— Примами ме… Като самец.
— Какво?
— Примами ме. Като насекомо. С фрезийно-кайсиево-магически феромони.
— Сериозно ли говориш?
— Не се сърди. Моля те, Корал.
— Не се сърдя. Напротив. След известни размишления трябва да призная, че си прав. Да, това е натурализъм в най-чист вид. Само че е станало точно обратното. Ти ме омагьоса и съблазни. От пръв поглед. Натуралистично и анималистично изтанцува пред мен мъжкия брачен танц. Подскачаше, потропваше, переше опашка…