Момичето и нощта [bg]

— И Франсис стана жертва на такива крадци?

— Да. На Коледа. При все че винаги държеше оръжие у дома, не е имал време да го използва. Бил е вързан и пребит от обирджиите. Умря от инфаркт в резултат на побоя.

Кражби с взлом. Една от язвите на Лазурния бряг редом с бетонирането на бреговата ивица, постоянните задръствания по пътищата и пренаселеността, дължаща се на масовия наплив на туристи.

— Арестуваха ли извършителите?

— Да, шайка македонци. Много организирани типове. Полицията залови двама-трима от тях, които са в затвора.

Облегнах се на парапета. Скалната тераса с формата на полумесец предлагаше спираща дъха гледка към езерото.

— Освен Франсис кой знае за убийството на Клеман?

— Само ти и аз — увери ме Максим. — Познаваше баща ми, той не беше от бъбривите.

— А съпругът ти?

Приятелят ми поклати отрицателно глава.

— По дяволите, това е последното нещо, което искам Оливие да научи за мен. Кълна се в живота си, не съм споменавал за това престъпление на никого.

— Ами техническият ръководител Ахмед Газуани?

Максим отвърна скептично:

— Той беше ням като риба. Освен това какъв интерес би имал да говори за престъпление, в което беше съучастник?

— Той жив ли е още?

— Не. Разболя се от рак и в края на живота си се върна да умре и Бизерта.

Сложих си слънчевите очила. Наближаваше пладне. Високо в небето, слънцето приличаше на нашето Орлово гнездо. Оградена е обикновен дървен парапет, терасата бе колкото опасна, толкова и привлекателна. Достъпът на учениците до нея беше забранен, но като син на директора, аз бях заобикалял забраната и пазех доста вълшебни спомени за вечерите, които прекарвахме тук с Венка, като пушехме, пиехме ликьор от мандарини и се любувахме на отражението на луната в езерото.

— Човекът, който ни изпраща тези послания, неминуемо знае какво сме направили! — възкликна отчаяно Максим, като си дръпна за последен път от цигарата, която бе изпушил до филтъра. — Този Алексис Клеман имаше ли семейство?

Знаех наизуст родословното дърво на учителя:

— Клеман е бил единствен син, а по онова време родителите му са били доста възрастни. Би трябвало и те вече да са покойници. Във всеки случай заплахата не идва от тяхна страна.

— Ами от кого идва тогава? От Стефан Пианели? Вече месеци наред той ми върви по петите. Откакто се включих в предизборната кампания на Макрон, Стефан ме разследва по всички направления. Рови се в стари дела на баща ми. Освен това помниш ли, че написа онази книга за Венка?

Вероятно бях наивен, но не вярвах, че Стефан Пианели ще стигне толкова далече, за да ни накара да се разкрием.

— Той е любопитен и обича да се рови — признах аз, — но не го виждам като автор на анонимни писма. Ако ни подозираше, Пианели щеше да ни го каже направо. От друга страна, той спомена нещо, което ме обезпокои — пари, които са намерили в едно старо шкафче в съблекалните.

— За какво говориш?

Тази информация не беше стигнала до Максим. Запознах го накратко със ситуацията — за наводнението, откриването на спортна чанта, съдържаща сто хиляди франка, свалените от нея два пръстови отпечатъка, единият от които принадлежеше на Венка.