Момичето и нощта [bg]

Максим изхвърча от гарсониерата на Клеман и го чух да слиза па бегом по стълбите, оставяйки ме с трупа на мъжа, когото току- що бяхме убили.

Колко дълго стоях сам? Пет минути? Четвърт час? Обгърнат от тишина, отново изпитах усещането, че времето спря. Спомням се, че за да не гледам мъртвеца, отидох до прозореца и останах там, залепил нос на стъклото. Сега езерото бе потънало в мрак, сякаш някой бе щракнал ключа и бе изключил сребристата светлина, която се отразяваше на повърхността му. Опитах да се хвана за някаква спасителна сламка, но се удавих в отблясъка на снежната пелена.

Взирайки се в бездънната му белота, си дадох сметка какво бъдеще ни чака, защото много добре знаех, че равновесието в нашия живот е нарушено завинаги. В случая не ставаше дума за отгръщане на нова страница, нито дори за края на една епоха. Под снега ненадейно бе зейнала огнената геена.

Внезапно по стълбите се чу шум и вратата се отвори с трясък. Придружен от сина си и своя технически ръководител, Франсис Бианкардини влезе в стаята. Строителният предприемач си беше все същият — с рошава прошарена коса, кожено яке, напръскано с капки боя, с едър торс и наднормено тегло.

— Как си, малкия? — попита той, поглеждайки ме в очите.

Не можах да му отговоря.

Едрата му фигура създаваше впечатлението, че изпълва цялото жилище, но гъвкавата му и решителна походка беше в пълен контраст с пълнотата му.

Франсис застана в средата на стаята и внимателно прецени ситуацията. Безстрастното му лице не издаваше никаква емоция. Сякаш винаги бе знаел, че този ден ще настъпи. Сякаш не за първи път трябваше да се справя с подобна драма.

— Оттук нататък вземам нещата в свои ръце — обяви той, като изгледа последователно Максим и мен.

Мисля, че именно когато чух гласа му — спокоен и уверен, осъзнах, че маската на простоват грубиян, която Франсис Бианкардини показваше в обществото, не съответства на истинската му същност. В този трагичен момент мъжът, който стоеше пред мен, напомняше по-скоро на неумолим главатар на банда. Франсис ми изглеждаше като Кръстник от мафията, но ако съществуваше и най-малката възможност да ни измъкне от ситуацията, бях готов да му се закълна във вярност.

— Това трябва да се почисти — каза той, обръщайки се към техническия си ръководител Ахмед, — но първо иди да вземеш брезент от камиона.

Тунизиецът беше пребледнял и очите му бяха изпълнени с ужас. Преди да се подчини, той не можа да се въздържи и попита:

— Какъв е планът, шефе?

— Ще го зазидаме в стената — отговори Франсис, като посочи с брадичка трупа.

— Коя стена? — попита Ахмед.

— На физкултурния салон.