Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
Милдред искаше двете да чакат в къщичката на вратаря, но господарката й я убеди да остане в големия салон, за да бъдат по-спокойни прислужниците. Роина взе със себе си четирима от мъжете. Сама не би могла да вдигне решетките. Не им се наложи да чакат много. Гледката, която представляваха петстотинте въоръжени до зъби войници и петдесетте рицари, беше внушителна. Мъжете край нея изпаднаха в паника.
Единственото им желание беше да избягат и да се скрият. Роина не можеше да ги обвинява. Тя беше в плен на същия порив, но нямаше право да му се подчини. Собственият й страх направи тона й леденостуден. Тя обясни на всички, че ако не останат по местата си, ще умрат, защото във всички случаи врагът ще ги открие.
Самата тя си наложи да запази спокойствие. Не беше очаквала толкова много рицари. Мнозина от тях носеха знамена, върху които червен дракон бълваше огън. Същата емблема грееше и върху парадните сбруи на конете. Роина не можеше да се ориентира кой от всички рицари беше Фулкхърт.
Един от мъжете заязди към портата. Явно не беше рицар, тъй като не носеше тежка ризница. Думите му бяха достатъчно ясни, но Роина още не можеше да им повярва. От тях се искаше да се предадат, или щяха да бъдат унищожени. Тя имаше десет минути, за да реши съдбата на крепостта.
Нямаше място за умуване. Дори и да я блъфираха, в което се съмняваше, тя нямаше друг изход. Мъжете до нея веднага се разтичаха и вдигнаха решетките, без да дочакат нейната заповед. Роина не ги спря. Не й оставаше нищо друго, освен да излезе на двора и да посрещне армията.
Рицарите се появиха с извадени мечове. Наоколо нямаше жива душа. Единствено господарката стоеше на стъпалата пред големия салон. Изглежда това не ги изненада. Явно не очакваха някой да им се противопостави.
Трима от рицарите приближиха Роина. Първи те скочиха от конете. Навярно единият от тях беше Фулкхърст. Другият по всяка вероятност беше негов васал. Третият рицар — по-висок от останалите, тръгна към нея. По пътя прибираше меча в ножницата си и не откъсваше поглед от младата жена. Слънцето грееше точно срещу Роина и тя не можеше да види нищо от приближаващия я рицар, освен че беше огромен и беше в пълно бойно снаряжение.
Роина отвори уста да го поздрави, но ръцете му така я сграбчиха, че сигурно щяха да я прекършат.
— Как се казваш?
Гласът му беше режещо студен. Роина беше ужасена. По дрехите й сигурно се беше досетил, че е господарката тук, но се отнасяше с нея като с крепостна селянка.
— Аз съм лейди Роина Бел… Лионс… господарката на този дом — едва успя да изрече тя.
— Повече не си господарка! От този момент си моя пленница.
Какво облекчение! Поне нямаше намерение да я посече тук, на стълбите. Затворничеството не беше съвсем лошо. То беше само временна мярка. На благородниците обикновено им осигуряваха добри условия, според техния сан. Но какво искаше да каже с това, че повече не е господарка?
Мъжът продължаваше да я държи в стоманените си ръце. Какво очакваше? Че тя ще му възрази? От това, което беше чула и видяла, се беше убедила, че този човек е по-лош и от Джилбърт.
Накрая той я пусна, но само за да я хвърли в ръцете на своята стража.
— Отведи затворничката в крепостта Фулкхърст и я затвори в тъмницата! Когато се върна, ако не е там, ще отговаряте с живота си!
Мъжът зад нея пребледня, но Роина не видя това. Самата тя беше близо до припадък, чула тези ужасни думи.
— Какво съм ти направила? — викаше тя след Фулкхърст, но той вече я беше загърбил и влизаше в крепостта.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Милдред го откри в стаята, където се беше страхувала да влезе през изминалите няколко дена. След последното посещение на Роина свещите бяха изгорели. Рицарят обаче беше поставил нова в свещника. Хората му бяха плячкосали всичко ценно от крепостта. Тя не знаеше какво го задържа тук. От пръв поглед се виждаше, че в помещението няма друго, освен един креват.
Милдред се колебаеше дали да го заговори. Той просто си стоеше там и гледаше към леглото. Беше свалил шлема си. Наистина беше много висок мъж. Широките му плещи й напомняха за…
— Какво искаш? — стресна я грубият му тон.
Милдред зяпна. Той не се беше обърнал, за да я забележи, че стои до вратата. Само след един миг се наведе и измъкна веригите изпод леглото. Прислужничката изтръпна. Сигурно имаше намерение да ги използва!