Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
— Ха, ама Вие най-сетне…
— Младеж — строго каза жената — слушам те, разказвай!
— О, кей, — Чарли вдигна ръце с жеста на Пилат Понтийски — та, една вечер с тези момчета, решихме да се качим на балкона и да погледнем „бойното поле“ отгоре. План дори бяхме направили за „превземането“ му. Помолих дядо си да ми позволи да преспя в града у едно от момчетата и всичко беше готово за „атака“ — усмивка плъзна по устните на сладкодумния младеж. — Естествено, до един бяхме чели „Том Сойер“ и логично „нападнахме“ в полунощ. Луната светеше ярко и не ни трябваше друга светлина, всичко вървеше по план, почти превзехме „противника“ — момчето се засмя. — Докато в един момент той не се срути. Красивият балкон, заедно с нас, увисна, като единия му край почти опря в земята. — Чарли погледна госпожа Дохърти за реакция — слушаше го внимателно — Голяма беля стана, шерифът ни прибра и сигурно щеше да има последствия, ако дядо ми не се намеси — пое ангажимента да поправи къщата.
Старата госпожа го слушаше с явен интерес. Мина му през ума, че може пак да я засегне с нещо и допълни:
— Дядо оправи балкона, не остави нещата така.
Госпожа Дохърти погледна през прозореца, като продължаваше да мълчи.
— Госпожо, да не би да обърках пак нещо?
— Не, момче… просто… и аз имам спомени от Маунтсвил — хубави, не чак толкова хубави… Връщаш ме далеч назад, в миналото ми. Така се стече живота, изтече може да се каже — горчивина се прокрадна в думите й — че аз останах единствената собственица на тази къща с огромния балкон. Аз съм родена в Маунтсвил, корените ми са тук… миналото ми е тук. Едно време живеех в градчето и обичах да стоя на този същия балкон, да гледам наоколо, е — не точно като генерал — погледна за миг лукаво — но, да кажем — като щастливо момиче… Какво време беше само…
— А ти къде живееше с дядо си, момче, някъде извън града ли? — сякаш внезапно сетила се попита госпожа Дохърти. Въпросът беше логичен и зададен, като че ли между другото, но всъщност в погледа на жената имаше някакво напрегнато очакване.
— Недалеч, навътре в гората, на няколко километра. И сега дядо си живее там. Той навремето, аз не си спомням, но е бил горски работник, лесничей, цял живот е живял с гората. Докато баба ми е била жива по-често са слизали до градчето, но оттогава насам дядо наминава само когато нещо му потрябва. И по-добре. Там горе е супер! Имаме си една малка барачка. Ходим за дърва, за гъби, чай събираме, зависи от сезона. И просто така да се разхождаме — пак ми е приятно! — погледна жената отсреща, която замислено го гледаше — Да не би да ви отегчавам, госпожо?
Старата жена бавно сведе клепачите си в отрицание и вяло му махна с ръка да продължи. Изражението й си остана същото.
— Не, че още има нещо особено да Ви кажа, но с една дума — обичам да съм там — дядо винаги ми разказва историите си, обяснява ми за гората, за животните, а пък и аз съм негов човек — усмихна се Чарли с гордост. — Другите ни близки са разхвърляни накъде ли не и май аз най-често идвам да го виждам. Свои тук, в Маунтсвил, дядо няма, останали са му някои стари приятели, с които от време на време се вижда. Всъщност, без да се обиждате за възрастта, щом сте от тук възможно е и да го познавате? Нищо чудно?!
Младежът гледаше настоятелно и с очакване, запленен от неочакваното хрумване и от възможността щастливото стечение на обстоятелствата да ги е събрало тук — с общ познат — дядо му.
— Наблюдателен и съобразителен си, момко — госпожа Дохърти се засмя с неохота — и ако знаеш само как точно стрелят младежките ти стрели…
Чарли понечи пак да се извини, вече му ставаше навик, но жената не беше свършила:
— Наистина… познавах един Хенри… ах, колко назад ме връщаш… — говореше повече на себе си — Години минаха, а като те гледам сякаш виждам него и… не е случайна тази среща — старата жена убедено клатеше глава, гледайки надолу, усмихна се — … съдбата си знае работата!
— Дали ли си достатъчно голям, за да ти разкажа? — въпросът определено беше зададен и към двамата — Какво пък и аз, като Хенри, ще опитам да ти разкажа нещо… — жената сякаш разсъждаваше на глас — Нали все пак е приказка — е, не толкова красива, но все пак приказка… За живота… — госпожа Дохърти му се засмя и за миг Чарли видя в нея младото момиче — Май ще се наложи накрая и ти да поносиш…
Чарли мълчеше неразбиращ.
— Товарът ми, искам да кажа, носих го дълго сама и силите вече не стигат. — Беше й олекнало и му смигна закачливо отново.
— Няма проблем, госпожо, само изчакайте малко да загрея — пое тона момчето и заразтрива мускулите си, прикляквайки с непохватен комизъм.