Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
— Джим, остави го — рече безстрастно, преглъщайки шумно отпитото, като измери Уилкинсън с поглед.
Така последния пирон в ковчега на уилкинсовия авторитет или по-точно на потенциалното му съществуване, беше забит.
Окончателно и безусловно ситуацията беше в ръцете на дървосекачите. Т.е. беше извън контрол. Не кипарисите, не душата на стареца, душата на гората можеха да съсекат. Стига да поискаха.
18.
Нощта беше безлунна. Животните бяха заспали, нощните им събратя още не се бяха раздвижили, вятърът беше отлетял някъде надалеч и в гората беше тягостно тихо.
Чичо Хенри не се прибра в къщи.
Вървеше в тъмното безцелно. Навика или може би нуждата насочи подгъващите му се крака към безмълвния величествен бор. Като че с последни сили стигна до него. Политна и щеше да падне, ако не срещна с ръката си твърдата опора на дървото. Сърцето му биеше като гигантски барабан. Бумтеше в ушите му. Чичо Хенри затвори очи и се помъчи да се съвземе. Дишаше учестено. Внимателно, като спускаше на кратки разстояния ръката си по кората на бора, старецът се отпусна в корените му. Там където бе сядал с години. Сдържаната мъка отприщи старческите сълзи. Риданията допълнително затрудняваха дишането му. Мозъкът му пламтеше. Сърцето му сякаш щеше да изскочи. Старецът отметна глава назад. Помисли си, че това е края. Вдиша пресипнало и дълбоко. Още веднъж. „Това беше.“, помисли си през пелената, спуснала се над сетивата и съзнанието му.
Но милостта Божия остана далеч от него и в този миг. Напрежението, достигнало връхната си точка, сега бавно стихваше. Потънал в пространството между съня и действителността, Чичо Хенри не осъзна напълно този факт. Отпусна се на една страна, повече механично, отколкото съзнателно. Унесен от обуздаващия се ритъм на тежките удари на сърцето си, старият човек неусетно заспа. Сълзите го последваха в съня му.
В непрогледната нощ сянката на огромното дърво прегърна спящия старец. Отнякъде долетя вятърът. Могъщият страж, верният приятел, захвана тъжен химн. Стар. По-стар от гората. Стар, колкото времето.
II.
1.
Чарли внимателно затвори вратата на купето. Сутрешното отиване до тоалетната, както винаги бе изпреварило доспиването му, но момчето не беше уморено, затова седна и загледа пурпурния плащ на зората, който обгръщаше заспалата планина.
Въпреки старанието му, госпожа Дохърти се бе събудила.
— Постарах се да не вдигам шум, но май не успях?
— Нищо и без това ставам горе — долу по това време. Ние старите хора се възстановяваме по-бързо, затова не ни трябва много сън — усмихна се на горчивата си шега госпожа Дохърти.
— Не говорете така, всяка възраст си има своя привлекателност.
Старата жена се усмихна отново.
— Така поне ми е казвал дядо, а той всичко знае! — полу на шега, полу-сериозно допълни момчето.
— Добър човек ще да е дядо ти.
— Най-добрият! — вметна ентусиазирано Чарли.
— Добре е човек да вярва, това поддържа духа млад, каквито и трудности да го сполетят.
— И дядо така казва. „Вярвай Чарли и ще победиш!“ Голяма работа е. Тук — кимна към планинските масиви, сякаш посочи предмет на хвърлей камък — в Маунтсвил много го уважават. Като кажат „на Чичо Хенри /така му казват/ момчето“, някак все едно, че съм с титла.
Госпожа Дохърти слушаше разсеяно, но при последните думи наостри уши.
— Казвали са ми, че дядо помагал на всички — с детска гордост говореше младежът. — Много го уважават!
Сякаш усетил, че е прекалил с ентусиазма, продължи, вече малко по-спокойно:
— Веднъж бяхме направили голяма беля с едни местни момчета. Ако не беше той — бяхме загубени. В… — А! — точно в къщата, за която ме питахте — нали има един голям балкон отпред — жената кимна — и на нас… ни се струваше много величествен. Винаги го гледахме със страхопочитание, представяхме си как някакъв наперен генерал е стоял горе, оглеждал е местността и с гръмлив глас е раздавал заповедите си. Детска работа — погледна госпожата — тук, в Маунтсвил — величествен генерал, че и заповеди да раздава — на дърветата сигурно — засмя се Чарли — но както Ви казах, бяхме доста по-малки.
— Чувала съм, че и в градчета като Маунтсвил понякога се раждат и велики личности. Не го съди толкова строго.
— Не, не го подценявам, но такова впечатление ми прави — дребен, повехнал градец…
— Хайде разказвай, ще го видим…