Дългът към удоволствието

— Боя се, че не ви разбирам — рече тя с престорено наивния тон на лукава кокетка, който още тогава загатваше за способността й ловко да подведе събеседника си, тъй че той да си каже какво му е на ума (основното качество, на което разчита примерно една секретарка на писател или един Джеймс Бозуел, не че бих я оприличил на този тлъст и опърничав шотландски биограф.) Тя наклони глава напред и ме погледна с крайчеца на окото си. Тънкият воал от светлоруси, развети от вятъра коси подсили еротичния ефект на погледа й, тъй както ефирна лятна рокля, която и скрива, и разкрива, подчертава изяществото и животинската пластичност на женския крак. Бадемовите й очи (то чии ли очи не са с бадемова форма?) бяха изпъстрени със зелени радиални ивици като на тигрица.

— Размишлявах върху връзката между градинарството и по-общите модели на идеологията на естетиката — казах с бащинско-наставнически, но нелишен от закачливо-заканителна сексуална нотка тон. — Градината има за цел да пресъздаде представата за природата чрез възможно най-съвършените средства на изкуството, като в същото време ти позволява да видиш само частица от това изкуство — като градината на камъните в дзен-будисткия храм в Киото, чието въздействие се засилва от онова, което се вижда: тя е това, което е, благодарение на онова, което не е. Простете, че за по-убедително размахвам показалец. Та въпросът не се свежда до съждението, че „по-малкото означава повече“, а до факта, че по-малкото само по себе си е повече, че то се максимализира чрез липсата, чрез пропуснатото.

Белотата на цветята, непорочността на любимата, иманентната пролет…

— Все пак, не разбирам какво общо има това с всичко останало. — Събеседничката ми спря насред пътеката: явно бях подразнил емпирика у нея. Подканих я с жест да продължи, но без да я докосвам, и кимнах към лехите с мушкато.

— Че кое ли има нещо общо с нещо друго? — отвърнах с елитарна континентална арогантност. — Тъкмо в онзи жарък следобед сериозно се замислих върху естетиката на отсъствието, на липсата. Модернизмът успя да внуши на всеки отговорен творец, че някои артистични похвати са твърде неуместни: да пишеш като X, да рисуваш като V, да композираш като 2, се превърна в признак на несериозно отношение към изкуството, на нежелание да населиш творческото настояще… Оттук следва, че сериозността на твореца, степента на таланта му и мащабът на постиженията му (триизмерната конфигурация, позволяваща ни да преценим истинската му величина) се съдържат в онова, което му се е сторило невъзможно, неизпълнимо, недостъпно, забранено, недопустимо, отречено, непостижимо. Творецът трябва да се оценява по онова, което не прави: художникът — по недовършените или незапочнати платна; композиторът — по продължителността и настойчивостта на мълчанието му; писателят — по отказа да публикува творбите си или изобщо да пише. Човек много бързо стига до заключението, че най-важно от всички произведения на един творец е онова, което вече не би могъл, не би дръзнал да създаде. Към творците, които сляпо препускат по забулените в мрак булеварди на посредствеността, се отнасяме със снизходителното полупрезрение на прочут майстор готвач, който по време на революция се изнизва, предрешен в цивилно облекло и принуден да отседне в крайпътен селски хан, наблюдава как кръчмарката съсипва едно след друго ястията, защото няма елементарна представа от кулинарни правила — говеждото й е овъглено, супата брашнено-водниста, зеленчуците разкашкани, а хигиената първобитна, — но не може да се притече на помощ с познанията си, понеже ще се издаде и това ще го обрече на смърт подобно на наивния маркиз Дьо Шамфор, който се опитал да дезертира по време на Френската революция, но веднъж не се сдържал и неволно изтърсил, че според него омлет се прави с дванайсет яйца. И заминал на гилотината. Така че най-значимите творби, които творецът задълбочено е обмислил и осъзнал, са онези, към които той изобщо не пристъпва. Творецът живее с идеята, населява я, поставя я на изпитания, докато стигне до причината, която я прави неосъществима: тогава той със сигурност я е разбрал в същинската й дълбочина и в най-голяма степен я е пресъздал, далеч по-цялостно и по-задълбочено от своя недотам интелигентен Doppelgänger5, който поради фатално недомислие прави наивната, разбира се, чаровно наивна, но все пак тъпоумна грешка да изобрази творението си на хартия, платно или нотен лист.